… с червено вино. Нова класика!
Трябваше да бъдат за колегите, но както са тръгнали нещата, милите, ще ги видят през крив… монитор!
where time stands still
… с червено вино. Нова класика!
Трябваше да бъдат за колегите, но както са тръгнали нещата, милите, ще ги видят през крив… монитор!
… в един мечок. Казва се Пухeнщайн. Но любовта ни е невъзможна! :(
Dims (23:49):
Shine on
An (23:50):
изяде ли прасковите?
Dims (23:50):
да, пълна съм с витамини сега
An (23:50):
ужас, ще предозираш
Dims (23:51):
хахаха, споко, няма
не съм по свръхдозите
(предната вечер се видяхме на бира и тя по някое време най-сетне установи, просто погледна, защо чантата й тежала толкова в последни дни – беше я наблъскала с 3 праскови и някакви витамини, но забравила)
Той каза, че вкъщи ме чака четвъртият подарък. „Какъв е? Какъв е?“ – подскачах като разлигавено дете и ококорих очи. „Ще видиш, първо да се приберем“.
***
Отвори бавно пакета, внимателно ги извади и ги положи да седнат на картонената кутия. „Виж ги, не са ли сладки? – подпря брадичката си с ръка и ги гледаше втренчено, – Дядото такъв одърпан, в кръпки и гледа добродушно… Виж му обувките! И как й държи чадъра на бабата. А тя една наконтена, изправена. Съжалявам, че не намерих азиатска баба. Но са готини, нали?“
Бях смаяна. Страхотни са, най-нестандартният и мил подарък, който съм получавала за рождения си ден, а и въобще. Но не гледах тях, гледах него. Не можех да откъсна очи от сияещата детска усмивка на лицето му. Малкото момченце в големия мъж до мен.
Или иначе казано – „Една съвременна приказка“.
Това са Чичо и Чичовица. Той получил своя прякор преди 20 години, когато му се родила племенница и оттогава дори най-близките му приятели рядко използват истинското му име.
– В. ми се обади днес!
– Кой?
– Чичо бе!
– Ааааа…
А нея кръстихме Чичовица, когато се залюби с Чичо.