Изкарах колелото. Тунинговах го с кошница за пазар (да съм и аз като италианските баби), кошница за бутилка и огледалце за задно виждане. Всичко това в съчетание със секси клин и бяло шалче, което се развява от вятъра… Карат ме каска да си сложа – добре, ако си намеря бяла секси каска…
гневно
Авторски права = автогол?
Рядко ще ме видите да се намесвам в спорове по обществено-социално-политически въпроси, защото аз наистина се старая да не коментирам.
(Например темата за личните данни – за мен цялата тази параноя по пазенето на лични данни ми идва в повече и да се впускам в спорове със служителка примерно на рецепцията на някой хотел дали има или няма право да ми копира личната карта и как го съхранява това копие… е просто излишно. Първо – защото от нея нищо не зависи и такава е процедурата, и второ – ами естествено, че ако не съм гарантирала с кредитна карта и им цъфвам чаровна и усмихната, но напълно непозната и плащаща в брой… Дори да платя предварително за нощувката, колкото и да струва тя, щетите, които бих могла да нанеса по стаята са в пъти по-страшни и после ще имат да ме гонят… А и наистина не мога да разбера какво толкова могат да направят с копието от личната ми карта… И като се изказах така на няколко места, щяха да ме изядат с парцалките, та реших просто да си туря ципа на устата и повече да не продумам по темата.)
Но заглавието всъщност беше за авторските права…
История с имена*
* препратка към „История със знамена“ от Сатиричните поеми на Валери Петров, и то не само като игра със заглавието…
Преди да започна, обещавам ви да се объркате съвсем и да се връщате всеки път, за да погледнете кое е истината. Затова ще я почерня за ваше улеснение.
А за да започна, трябва да обясня все пак как се казвам.
Повечето ме знаете като Ан Фам. А всъщност по официалните документи съм Фам Тхи Тхук Анх. Освен че е тотално объркана транслацията на тези имена, по българската подредба би следвало да съм Тхук Анх Тхи Фам.
Борба с организираната бюрокрация
Абсурдите могат да разсмиват или да вбесяват. Когато са забавни, ги описвам тук. Когато са толкова безумни, че ме изкарват извън релси и всякакъв самоконтрол, не заслужават да бъдат описвани въобще. Защото така признавам тяхното съществуване и победата им над мен.
В тоя ред на мисли да не забравя:
1. никога да не си давам оригинала на какъвто и да е документ, освен ако изрично, с твърдост в погледа и категоричност в гласа, ми го поискат. Тогава
2. си правя копие за себе си и по възможност ги карам да потвърдят с подпис и печат, че оригиналът се намира у тях; и най-важното
3. да не си троша нервите заради безмозъчни бездушни роботи зад гишета.
Fenistil here,
Fenistil there,
Fenistil everywhere!
Не им ли мина вече сезонът на тея гадинки?! И, Нушке, пия витамин Б комплекс – пак съм им вкусна. А последния път като ми идваха гости, за вечерта изтрепаха къде 12-13 комара и накрая всички обявиха, че едва ли не съм жаба, защото живея в блато. Де да бях, копеленцата щяха да ми служат за храна, а не аз на тях!
Драма в 3 части, част последна: Ще живея,
…, но не за дълго. Искат 1 седмица да бъда на пост и молитви. Никакво месо, риба, яйца, мляко и млечни продукти, зеленчуци, освен краставица, и плодове, освен ябълка.
Не ми били комарите, най ми било карначето, което ядох снощи. Боднаха ми дупето с обещание, че още две сутрини подред ще ми го бодат. И то все не в хубавия смисъл.
Дотук с легендите за обслужването в Токуда. Обикновено ходя в болница „Лозенец“ (бивша Правителствена), но сутринта нямаха дежурен лекар, а аз съм пословична с нетърпението си. Токуда ми затриха 2 часа и половина от живота, които никога няма да се върнат, за да ме прегледат за 3 мин и да ми сложат инжекцията за още 1. За капак платих и паркинг 4 лв.
И да се похваля все пак – вече не съм на петна, ами изцяло червена. Можете да ми викате Покахонтас.
Днес ще бъда кисела, а към края на седмицата ще бъда зла. Да не кажете, че не съм предупредила.
Имам нужда от утешителни думи. Съчувствие, емпатия, жален поглед и прегръдка. Ама не много силна, че ме сърби.