Нервната акула туитна и аз ѝ обещах да напиша по темата. Както ще видите по-долу – никак, ама никак не умея да се изразявам в 140 знака. :)
В далечни соц времена, на ъгъла на бул. Христо Ботев и днешния бул. Тодор Александров имаше един виетнамски ресторант. Някои от вас може и да го помнят. Не беше нещо особено, но беше единственият ресторант на братски Виет Нам в България. Учудващо, но дълги години след затварянето му след промените си остана единствен.
Понастоящем вялите опити да се предлага виетнамска храна се свеждат до зле приготвени и поднесени в пластмасови съдове и прибори пържени немчета и нудъл супа фъ в неугледни закусвални тип дупки на Илиянци или по fast food щандове в някои молове. Това не са места, които бих препоръчала на приятел да опита виетнамска кухня.
Така че на въпроса „Има ли виетнамски ресторант в България?“, отговорът е „Не. За жалост, не“.
Обяснявам си го на първо място с все по-намаляващия брой на виетнамците в България – от десетки хиляди през 80-те до няма и 700 в наши дни.
Освен това виетнамската кухня е тотално непозната за българите, въпреки някогашната численост на виетнамското население в България. Масовите предразсъдъци свързват виетнамската кухня основно с яденето на кучета (за това ще разкажа в отделна статия, но дотогава – една закачка), а в най-добрия случай очакванията са за нещо като китайската храна. И очакванията се пренасят съответно към количеството и цената на храната като в китайските ресторанти.
Дали именно защото китайските ресторанти принизяват разбиранията и вкусовете до по-големи порции за по-малко пари, храната, която предлагат, по никакъв начин не може да се нарече китайска. Рядко ще намерите в ястие в китайски ресторант типичните азиатски съставки, които дори вече се намират по големите супермаркети – като лимонена трева, кориандър, джинджифил, какво говорим за по-редките продукти. Защото храната в случая трябва да е по-скоро икономически изгодна, отколкото автентична. За да се уверите – сприятелете се някой китаец и го помолете да ви присъедини към семейния му обяд или вечеря – ще се уверите, че не сте яли китайска храна досега. (Отделно че разликата между кухните на отделните райони на Китай е огромна, но да не зачеквам тази тема.)
А цената на едно ястие се определя от използваните качествени и пресни продукти, от скъпия внос на автентични съставки и от майсторлъка на приготвянето му. Без значение дали е китайско, виетнамско, японско или корейско. Но за последните две, по чисто психологическа причина, хората са по-склонни да платят по-висока цена.
Един приятел го опрости така: „От една страна имаш японци и корейци, които произвеждат качествени автомобили и hi-tech стоки, а от другата – анцузи и маратонки ментета. Обяснимо е.“
Същевременно обаче в Западна Европа през последните години се наблюдава бум на виетнамската кухня. Познати разказват как виетнамски ресторанти никнат като гъби из Берлин и Мюнхен и дори китайци сменят табелите и менютата на заведенията си с виетнамски. :)
Много бавно нещата се променят и в България. Хората пътуват, опитват различни кухни, разказват и търсят. Засега обаче все още не са достигнали критичната маса, за да се появи и просъществува хубав виетнамски ресторант.
Това е по мое мнение.
А като споменахме Мюнхен, се сетих за една история – историята на невероятно упорития кутсузлия, виетнамеца Х. :)
В края на 90-те години Х. живеел със семейството си във Варна. Търговията с дрехи вървяла добре, но не му била на сърце – той имал мечтата да отвори истински, качествен виетнамски ресторант. Продал, каквото продал, и с всичките пари наел помещение в центъра на Варна, преустроил го напълно с разточителен ремонт и напълнил един контейнер с обзавеждане за бъдещия ресторант – порцеланови чинии и купички, пръчици от слонова кост, мебели от тиково дърво, седефени картини, бамбукови ветрила и грамаден, ръчнорезбован портал, изобразяващ дракони в битка.
Само дни след откриването на ресторанта общината обявила смяна на водопровода на цялата улица, а за беда ресторантът на Х. се падал баш по средата на отсечката. Месец и половина по-късно общината приключила със смяната на тръбите, но още месеци наред не асфалтирала улицата, тъй че ръчнорезбованите дракони на входа били вечно покрити с дебел слой прах и никой не поискал да влезе в ресторанта. Наемите и заплатите стопили спестяванията на Х., той затворил заведението, прибрал на склад всичките мебели и обзавеждане и се върнал към търговията с дрехи.
Сърце юнашко обаче не трае. Три години по-късно, вече преместил се със семейството си в София, Х. видял обявата за наем на една чудесна двуетажна къща, бивша бирария, на пл. Възраждане. Наел я, ремонтирал я, обърсал прахта от мебелите и картините и поставил на входа ръчнорезбования портал. Поканил професионални готвачи от Виет Нам, подбрал обучени български сервитьорки и поръчал по техни мерки да ушият униформи – традиционни виетнамски рокли. Всеки детайл в ресторанта на Х. бил поставен и нагласен с много мисъл, внимание и мерак. Менюто било разнообразно, с типични виетнамски ястия. Цените били съвсем прилични.
И всичко тръгнало страхотно – най-първо станало хит сред виетнамската общност, която тогава все още била значително по-голяма, виетнамските дипломати канели официалните си гости там и постепенно заведението добивало популярност и сред българската публика.
Нямало и 6 месеца по-късно… собствениците на къщата решили да я продадат. На нейно място новите собственици издигнали шестетажен розов хотел, а Х. разпродал каквото могъл от обзавеждането и заедно със семейството си заминал за Германия.
Последно чух, че отворил ресторант в Мюнхен. Дано този път има повече късмет! :)
Вашият коментар