Приспиване*

*Така би трябвало да преведат ru. Но те я преведоха люлчина песен. Безспорно е по-поетично.

„Ру“ на Kim Thúy е издадена на български от издателство Колибри, а чудесният превод е на Анна Ватева. Дребните неточности в транскрипцията на някои думи и имена са нещо съвсем обичайно (и са видими само за виетнамец, който чете български :)), защото книгата в оригинал е на английски френски, а виетнамската писменост, макар и на латиница, си има своите особености в произношението. По-важното, което преводачът е постигнал, е запазване на оригиналния стил на автора и предаване на емоциите и цветовете в книгата по един великолепен начин.

Това е първата книга, която прочетох два пъти един след друг! Веднага след като изчетох последната страница, се върнах на първата и започнах отначало.

Разказите са кратки и увлекателни, много лични, живи и наситени с емоции, без да преминават границата на прекаления драматизъм. Подобно на спомените от истинския живот, историите не са подредени хронологично. Авторката ни връща към детството си във Виет Нам, следвоенния период, мизерния малайзийски бежански лагер, към настоящето, историите за нейните синове, единият от които е аутист, после към близкото минало, към работата си в Ха Ной, отново към юношеството си и трудностите на своето семейство като емигранти в Канада – и така през цялото време. Пъстри, весели и дозирано драматични лични и семейни истории от различни периоди на живота ѝ, които са тясно свързани и дават своето отражение. Които сглобяват нейния живот.

Това е една от най-истинските и искрени книги, които съм чела.

Ровейки се за повече информация за авторката, се натъкнах на интересния факт, че освен писател с 5 международни литературни награди само за дебютната си книга „Ru“, Kim Thúy е също така лингвист, преводач, юрист, ресторантьор и кулинарен критик. Една богата и всестранно развита личност. А е само на 44.

Чудех се дълго кои пасажи от книгата да ви цитирам. Отбелязах си поне 10 цели страници, но, естествено, няма да ви отнемам възможността да се насладите на книгата и историята в нейната цялост. Затова – само 4 откъса от избраните, които ми направиха силно впечатление и са свързани с образа на майката:

Борбата на майка ми започна късно, без тъга. Тя тръгна на работа на трийсет и четири години, най-напред като чистачка, после като работничка в завод, манифактура, ресторант. В живота, който бе изгубила, беше най-голямата дъщеря на префект. Задълженията ѝ се свеждаха до разрешаването на споровете между двамата главни готвачи – единият французин, другият виетнамец, – на служба в знатното семейство. Или до порицаването на тайните любовни връзки между прислугата. Следобедите пък прекарваше в нагласяване на прическата, грима и тоалета си, в приготовления за светските вечеринки, на които придружаваше баща си. Благодарение на екстравагатния си живот тя можеше да мечтае за всичко, и най-вече за бъдещето на децата си. Подготвяше ни едновременно за музиканти, учени, политици, спортисти, артисти и полиглоти.

В същото време, тъй като някъде далече падаха бомби и се проливаше кръв, тя ни учеше да стоим на колене като прислугата. Караше ме всеки ден да измивам четири плочки от пода и да почиствам двайсет прорасли бобчета, откъсвайки коренчетата им едно по едно. Подготвяше ни за падането. И с право, тъй като много скоро подът се изплъзна изпод краката ни.

…

[Вече в Канада] Майка ми често ме поставяше в безкрайно неудобно положение. Един път ме изпрати да купя захар в бакалията, която се намираше точно под първия ни апартамент. Отидох, но не намерих захарта. Майка ми ме отпрати и даже заключи вратата след мен: „Да не си се върнала без захар!“. Беше забравила, че съм глуха и няма. Седнах на стъпалата на бакалията и стоях там до края на работното време, когато бакалинът ме хвана за ръка и ме заведе до пакетите със захар. Беше ме разбрал, въпреки горчивината на думата „захар“ в устата ми.

Дълго време си мислех, че на майка ми ѝ доставя неимоверно удоволствие да ме бута до ръба на пропастта. Когато на свой ред станах майка, разбрах, че е трябвало да отгатна силуета ѝ зад заключената врата и залепеното за шпионката око; че е трябвало да чуя как говори по телефона с бакалина, докато аз плача на стъпалата. По-късно разбрах още, че отвъд надеждите, които несъмнено е хранела за мен, е съумяла най-вече да ме научи как отново да пусна корени, как да мечтая.

…

[Обратно във Виет Нам] Вкъщи яденето винаги беше готово, прислугата на линия, домашните прегледани. За разлика от родителите на Сао Маи, майка ми ни даваше две манго, които трябваше да си разделим с двамата ми братя, въпреки че в кошницата имаше още няколко дузини. Ако не успеехме да се разберем кой колко да получи, тя ги вземаше обратно, докато не намерим начин да разделим две манго на три порции. Затова понякога предпочитах да ям ориз с братовчедите си.

…

В първия ден от назначението си в Ханой минах край едно мъничко помещение, отворено към улицата. Вътре един мъж и една жена редяха тухли, издигайки преграда, разделяща помещението на две. Преградата растеше с всеки изминал ден, докато най-сетне стигна до тавана. От секретарката си научих, че ставало дума за двама братя, които не искали да живеят под един покрив. Майка им не могла да предотврати раздялата, може би защото преди трийсет години самата тя беше издигала подобни стени между победени и победители. Тя почина по време на тригодишния ми престой в Ханой. На големия си син остави в наследство вентилатор без перка, а на малкия – перка без вентилатор.