КАЗС

Напоследък все по-често се усещам, че храната ми е безсолна и се налага да я соля на няколко пъти. Вероятно затова гузното ми подсъзнание е съчинило съня по-долу:

Лутах се из едни тъмни, влажни и мръсни коридори и се озовах пред една единствена врата. Влязох през нея и попаднах в голяма празна стая, осветена само в средата с една крушка, голо стърчаща над наредени в кръг десетина стола. По столовете бяха насядали хора, различни по пол и възраст, но до един с наднормено тегло. Типична групова терапия, казах си наум, като по американските филми. Всички ме поздравиха вежливо, с американски усмивки. Единият от тях се изправи, явно беше ръководителят на групата.

– Добре дошла, заповядайте, седнете! – любезно ми посочи един празен стол. – Как се казвате?
– Амии… – зачудих се коя версия да избера, – Казвам се Ан. Извинете ме за глупавия въпрос, но аз всъщност къде се намирам?
– Как къде, в КАЗС! – възкликна той, искрено учуден от невежеството ми.
– КАЗС? – стана ми неловко.
– Да, Клубът на анонимните злоупотребяващи със сол. – отсече той леко отегчен. – Кажете, Вие от кога злоупотребявате със солта?

– Аз… – дали защото всичките тези погледи бяха втренчени в мен, но се чувствах ужасно виновна за нещо, – ям солено, но чак да злоупотребявам, едва ли…
– Всички така казват. – и като потвърждение всичките 10 глави закимаха в синхрон.
– Но… аз наистина не смятам, че имам проблем със солта. Не задържам течности и съм слаба, не мисля, че съм за тук…
– Искате да ни кажете нещо ли, а? Че ние сме дебели ли, а? – една жена започна истерично да крещи в лицето ми.
– Не, не… моля ви… Аз по никакъв начин…

Друг нисък плешив мъж извиси глас:
– Не я искаме нея! Щом така ще ни обижда! Да ходи при Анонимно страдащите от хроничен запек, там ги търпят такива.
– Но, моля ви, защо? Аз нямам такива проб… Моля ви, извинете ме… Прииятна вечер! – станах и се затичах към вратата.

Казах си, че това със сигурност е някакъв кошмар. Свикнала съм да сънувам какви ли не шантави неща. Очаквах всеки момент от някъде да изскочи Едуард Нортън и да ме погледне с тъжните си очи на сомнамбул.

В коридора обаче ме чакаше Ръководителят и услужливо попита:
– А Вие всъщност какво търсехте?
– Ами аз… – отговорих смутено, – търсех железария, за да си купя канап и лепило…