Нищо особено…

posted in: поетично | 4

Нищо особено.
Ден като ден. Като всички.
Даже и сводът е смръщен и злобен, но
още е пълен със птички.
Нищо особено… Вятърът есенен
пак тъй завъртва листата.
Свири през мен. Но ми е весело –
на гръб бих понесъл земята.
Птиците литват. Хуква подире им
като хвърчило небето.
Всичко напомня тъга и умиране.
Нищо такова, което
да стопли сърцето ми – нито е влюбено,
нито се връща от среща.
Нищо особено!… А ми е хубаво,
става в гърдите ми нещо!
Някаква тръпка безименно-сладостна,
нещо безкрайно голямо!
И ми е светло! И ми е радостно,
а нищо особено няма!
Просто сърцето, от жал непоробено,
за своите радости пее.
Нищо особено. Нищо особено.
Нищо, освен че живея.

Трудно ми е да тълкувам мълчанието и обикновено пускам картечницата с въпроси „Как си? Какво ти е? Има ли нещо?“ и когато ми отговорят с „Нищо особено“, винаги се сещам за това стихотворение на Дамян Дамянов. И всъщност не ми е напълно непонятно това състояние, когато не е нужно да крещиш на целия свят колко ти е радостно, а можеш просто да седиш на някоя пейка и да зяпаш дълго малкото черно петно от дъвка, залепнала на алеята пред теб, и да ти е хубаво, без нещо особено да се случва.

И понеже времето навън е някак подходящо за това стихотворение, а никъде не го открих из нета, реших да си го препиша от тетрадката със стихчета от детството, за да се запази тук.

4 Responses

Leave a Reply