Бенджи

posted in: извървяно, обично | 4

Преди 3 години, когато активно спамвах в един форум за фенове на Pink Floyd, който по-късно без ясни причини и обяснения беше заличен от собственика си, се запознах с прекрасни хора и спомените ми за тях са наистина мили.

Помня онзи слънчев майски ден през 2006 г., когато, на гости у Бенджи в Бистрица, всички редовно пишещи форумци най-сетне се запознахме накуп. Бях страшно изненадана, че Бенджи е само на 19 г., защото начинът, по който пишеше за голямата си любов – музиката, и фактът, че беше фен на Пинк Флойд, оставиха други впечатления в главата ми.

Събирането си имаше и цел – да сформираме рок банда. :) В мазето на Бенджи, пригодено за репетиционна, се събрахме всички:

Бенджи, въпреки гипсираната ръка, свиреше на китарата си, Шай чупеше стойки на „басис“ :) и от време на време отпиваше от верото си (което всъщност беше любимата му напитка мента+мляко). Имаше и още китари и басове – на Пепи и на Краси (това симпатично скромно момче се оказа фронтмен на групата Млък!; от тогава все си обещавам да мина някой път да ги видя, като имат изява). Не помня добре, но Дон Тони май си беше докарал барабаните чак от Ямбол (уф, Ямбол ли беше?). Двамата Борисовци извисяваха едни ми ти гласища, а аз, както винаги, бях в ролята на ентисуиазирано групи. :) Както и Нушка. :)

Помня, че предложих групата да се казва „Куцо и сакато“, не само заради счупената ръка на Бенджи. :D Смяхме се много, снимахме се много, но от всичко намерих само една снимка, оцеляла в стария блог, на която „свиря“ на барабани. :) Бяха весели времена!

Припомних си този хубав ден, когато днес Шай ми изпрати разказа на Бенджи за неговите приключения на стоп из Европа. Усмихна ме много и просто не се стърпях да споделя с вас няколко откъса:

Изборът на маршрут ми се определяше от отдалечеността от големите градове и магистрали и от надморската височина. Наистина големи красоти видях, прекосявайки Алпите. Въобще не бързах и чувството е изключително. Да гледаш залеза между върховете на Алпите, излегнал се на някоя полянка, а долу в долината се виждат къщичките на някакво селце и само шума на реката се долавя. Без никакви планове, без никаква идея къде ще се събудиш утре, без никакви грижи за нищо. Красота! На теб ти е оставена грижата само да избираш посоката и да се наслаждаваш на резултата.

Срещаш хора всякакви и чуваш какви ли не истории. Когато тръгвах си мислех, че ще ми е скучно сам, и че ще си търся компания по пътя – голяма грешка. Пътуването сам е нещо изключително и съвсем различно от това да си с някой друг. Случват ти се всевъзможни неща всеки ден. И накрая на деня завършваш на място съвсем различно от предвиденото, но не съжаляваш ни най-малко, защото си видял такива красиви места и си се срещнал с толкова изключителни хора, че не ти остава нищо друго освен да се усмихнеш.

От Франция до Барселона, Испания, ме взе един пич, дето беше като туристически справочник. Знаеше абсолютно всичко за страната. Къде мога да отида, какво мога да видя, къде са големите фестивали в момента, какво интересно има до края на лятото, природни паркове ала бала…. напълни ми главата. Не спряхме да говорим по целия път. И изведнъж, така, както си хвърчим по магистралата посока Испания, ме озари една гениална идея. Викам си, имам банда и свирим рок из клубовете на София, та не може ли аз да щипна една евтина китарка от някъде и да се изявявам като уличен музикант. Кой знае, може пък да имам късмет.

На другия ден викам ше пробвам тактиката в центъра на града и после изцепвам на някъде, че не ми хареса много тая Барселона, дето толкова я хвалят.

Ше пробвам, ама не е лесно, братче. Досега такова нещо не бях правил. Бре, въртях се, въртях се, дали тук да застана или пък може би там на края на онзи площад. Ама какви песни да свиря, абе въобще, голямо притеснение беше. Накрая събрах кураж и се настаних на едно свободно място в баш центъра. След 2,3 часа реших да тръгвам, че става късно. Гледам в шапката – всичко 7 евро! Урааааа, работи системата!

И таман изминал повече от половината път до Памплона и ми спират едни пичове. Трима в колата. Викат ми:
– Видяхме че си с китара и затова спряхме. Решихме, че и ти си тръгнал за фестивала в Пиринеите.
– Пиринеите ли? Звучи добре. Ми щом казвате значи съм на там и аз.

Отварям картата и гледам Сан Себастиян… хммм, не звучи зле, пък и е на брега. Привечер вече бях там. Реших веднага да се пробвам да изкарам някое евро с китарата. След половин час до мен дойде един тип с китара. 15 мин ме гледаше как свиря и после се заговорихме. Оказа се, че и той е уличен музикант. Свири на електрическа китара и отскоро е в града. Преди година е дошъл от Ню Йорк в Испания. Разкри ми някои тънкости на занаята. Оказа се, че съм правил много грешки (свирех седнал, нямах добре изглеждаща шапка за парите и т.н.)

Мислех да се придвижвам на север и една хубава неделя вечер, таман събирах китари и кабели след свирене и едно момиче ме заговори… Останалото е история, както се казва. Оттогава живем заедно в една стая, свирим на улицата и по клубове и въобще плановете се обърнаха надолу с главата.

4 Responses

  1. Валя

    Вълнува и вдъхновява, да.
    А пък светът е твърде малък, че да не вярваш в six degrees of separation :)

  2. Dims

    Хммм, не беше ли Първомай? :)))

    Уникален разказ иначе, уникален! Така се вдъхнових, че направо ми идва да хвана стопа по Неофит Рилски :))))))))

  3. Евгени

    Прочетох целия разказ… Невероятен човек, толкова свободен, фантастично, браво, нямам думи!:)))

  4. nousha

    Страхотен пътепис :)
    Моите снимки заминаха с един изгорял хард, може би ги има Пепо, знам ли.

Leave a Reply