Беше странно.
Бях много разтревожена, исках да намеря Ева. Трябваше да я намеря.
(Помня, беше дребничка, с дълга светла коса и очи, които, като се усмихваха, образуваха запетайки. Лицето й излъчваше доброта и спокойствие. Никога не сме разговаряли. )
Тя се разхождаше из парка с още младежи и девойки. Когато я видях, се затичах към нея.
– Здравей! Учехме заедно в 45-то, аз бях в съседния 6-ти „Д“ клас. Помниш ли ме?
– Да, помня те.
Изведнъж осъзнах, че през цялото време съм дърпала за ръка след себе си едно друго момиче. Много слабо, мълчаливо, притеснително. Имаше дълга права черна коса като моята. Загледах се в лицето. „Божичко, та това съм аз!“ Обърнах се към Ева, която през това време се превърна във Валя. Не знам защо, явно подсъзнателно по някакъв начин я свързвам с образа на онова момиче от съседния клас.
– Моля те, погрижи се за нея! – Сложих ръката на другата Ан в нейната. – Няма да ти пречи, тя е много кротка. В тая гора, с теб… ще е в беопасност. Аз… аз трябва да свърша някои неща.
После се събудих.
Их, бе, Анке. Чудовища под леглото няма!
Остави ги на мен, а пък ти… хакуна матата :)
(И си провери мейла, че ей сегинка ще ти пратя нещо)
Помня я Ева. Оправно момиче беше.
Беше май от „в“ клас
Абе ся се сетих, че с въпросната сме разговаряли няколко пъти, като след единия път тя ме изпорти, че не харесвам една мома от компанията им и после дълго ме мразеха всички… Детски истории.
Та май не беше съвсем цвете! Хих, колко избирателна обаче е паметта! :)