Не знам дали съм ви споменавала, но „The Wall“ беше първата среща с първата ми и най-голяма музикална любов. Първият грандиозен сблъсък на невинната ми детска душица с Голямата Музика. Белегът, с който съм жигосана до края на живота си да обожавам тази иначе не толкова депресивно звучаща, пък някак тъй ужасно депресивно въздействаща музика.
Със семейството ми се преместихме за пореден път в ново жилище, където предишният обитател, наред с десетките романи на Богомил Райнов, които изчетох от кора до кора (все още това ми е най-четеният автор, не за друго, ами просто винаги съм била светлинни години далеч от книжните плъхове), беше зарязал и тази касетка. BASF-ка, разбира се, къде ти по онова време оригинални?!… Очарова ме с простата си бяла обложка и от любопитство я пуснах.
Скъсах я от слушане. Буквално. Все още държа скъсаната лента и обложката на BASF в една кутия за обувки при останалите касетки.
Толкова пъти съм я слушала, а така и не запомних имената на отделните песни. Някак този албум винаги съм го възприемала като едно цяло произведение.
И в момента ми е адски трудно, когато winamp-ът по някакви необясними причини е решил да разбърка всички песни, да се опитам да ги подредя без помощта на странични справки. По памет и слух.
Дотук тотално се обърках. Забавно е, като да подреждаш пъзел. 26 парчета, навързани помежду си, за да пресъздадат цялостната картинка.
Веднъж един „тяжък мятъл“ ми обясняваше как това бил „диско албумът“ на Pink Floyd… Пожелавам му здраве и дълголетие, и да има шанса да види как дедо му Роджър изревава от първата до последната нота този албум на живо. Тъй както е на близо 70 години. И как уж зрели, преминали отдавна средно-статистическата възраст, мъже и жени хлипат като малки деца.
Какво говорим за такъв келеш като мен?!…
И ако и вие сте такъв фен, вероятно ще се просълзите на гледката на тримата оцелели членове на Pink Floyd заедно на една сцена за втори път от 30 години, ще се смеете с глас на великолепния хумор на Nick Mason, коментиращ случилото се и ще проследите с любопитство илюстрованата хронология на събитията от разпадането на групата до днес.
Хе хе, аз си представям Стената точно по същия начин – едно цяло произведение. :-) И на мен ми беше една от първите срещи с гадната, капиталистическа музика. И на мен все още ми е едно от любимите произведения.
А на мен книгите на Райнов все още са ми едни от любимите некапиталистически произведения.
Подпис: агент Боев, тва де, Александров
Привет!
Ще оставя настрана мнението си за Роджър, важна е групата, която безумно обичаме, нали? ;)
Шеговито ще вметна, че Pink Floyd са пионери в това, което днес се нарича техно музика. Имам предвид „On the run“ от The dark side of the moon. ;)
Впрочем, май няма да успея да спестя мнението си за Роджър. Не ѝ е времето сега на стената. Тя не трябва да е дигитализирана. Не трябва и да се гради, за да се руши. Тя трябва да е кръгово затворена, а на концерти – членовете на групата да не се виждат. Не трябва и никой да се качва върху стената, понеже това означава, че може да я прескочи. Пък и в hey, you все пак се споменава, че въпреки, или поне аз виждам метафората, че стената не може да се прескочи. Гледах запис от концерта. С много добро качество, държа да отбележа. Ами…Роджър не успява да извади от себе си емоцията, която е закодирана в one of my turns, нито се опитва да вдигне отчаян фалцет, както го прави в another brick in the wall (pt. 3). Разбира се, мнението ми е крайно субективно, дори тесногръдо.
Хубав ден! :)
@ Краси, мнението ти е субективно, да. Не си бил на концерта. Едно е да гледаш запис, та дори и с много добро качество, друго е да си там. Ако си такъв фен, както усещам, че си, вероятно не е нужно да ти обяснявам колко много неща са осакатени при записа. Най-малкото – магията.
Дядото може и не вади вече оня глас, но е възхитително енергичен и искрен, предвид възрастта и умората си, и безумната тежка програма на турнето. Още му се чудя на каква дрога е…
Безсмислена е въздишката към онова, което е било, което са можели, което са били. От всички, единствено дедо Роджър е готин на дърти години. :) И аз бих дала половин царство, за да седна на някоя от каменните скамейки в Помпей и да гледам голия до кръста Дейвид Гилмор със сладката му, почти момичешка физиономия, но тогава не съм била родена.
Всъщност и когато е бил създаден албумът, който коментираме, също не съм била дори блясък в очите на родителите си. Така че се радваш на мечтата, която си осъществил, пък дори тя отрязана наполовина, дигитализирана и одъртяла. :)
А това, че Флойд са били новатори в много стилове, включително и техното – това не е шега, а факт. Който иска да спори, да попрочете малко история или пък му препоръчвам книгата на Ник Мейсън, частта със създаването на Dark Side. Цялата книга е много увлекателна, полезна, ценна и пълна с любимия ми британски хумор.
Поздрави
Няма да се намесвам тук с моите спомени, кой ли няма такива? Но ето сърдечен поздрав:
:-)
Но, Анче, защо? Това е споменик, в който всеки може да сподели нещо лично, но и общо и близко с другия. Много ще се радвам да чуя кога и как се е случил сблъсъкът ти със Стената. :)
ПП: Гледах „Речта на краля“. Хубав е. Само… каква беше тази немска музика по време на предвоенната реч на английския крал? :)
За филма и немската музика не знам, питай режисьора. :-)
За Флойд – повече от половината ми съзнателен живот е минал с тях, началото беше рано-рано, още в училище. Не помня на каква възраст съм била, но някаква раннопубертетна ще да е била (13-14?). Вече бях слушала албума неведнъж, а филмът ми направи потресаващо впечатление. Извадих късмет, понеже харесвах един две години по-голям батко от махалата, а той пък имаше всичките им албуми и ми ги даваше да ги слушам на касетки (и да си ги презаписвам, естествено).
За Флойд, не е нужно да говоря, Ан знае :)
Но не съм съгласен за техното и пионерството особено (или по-коректно електронната музика, понеже техно е стил в нея). Употребата на няколко синтезатора техно не прави. Пък за пионери – електронна музика има от доста преди тях – германските експериментатори например. След тях Крафтверк, които започват работа 70-та година. По това време Флойд са се откъсвали от психеделията.
От вчера много се чудя за поп-албума на Флойд (погрешно съм прочел, то било диско) и бях разчетворен направо. И сега цялото ми мъдрене е било напразно, та трябва да се чудя за диско албума на Флойд :)
Иначе за поп – ако приемем буквално, албума с най-много песни, които някой би си пуснал е Dark Side (говорим за простосмъртни :>). Една Another Birck pt.2 поп-албум не прави. От страна на саунд обаче The Wall има много повече поп-заемки. Нещо продължило в почти соловия за мен Final Cut и после чудовищно трансформирано (както само той си знае) в соловите му албуми.
P.S. Мерд, без да искам си пуснах черновата (и то до половината). Ан, извинявай, би ли я изтрила?
Значи фенът на Емил Боев е виновен за Флойд-болестта ти. Интересно нещо е животът :)
Иначе и аз като агент Александров имам сантименти към книжките на Райнов. А е имало и идея да се казвам Емил, но това няма никаква връзка :)