Блогът.
Когато някой блогър спре за известно време да ви занимава с преживяванията си, вариантите са два: или не му се случва нищо интересно, или обратното – твърде много неща са му се изсипали на главата и няма време (сили) да ги опише. При мен е второто. А и забелязвам, че в последните постове все се оплаквам. Дори сега, в този пост. Обещавам следващият да е по-смислен.
Работа.
Има я в такова изобилие, че ми се иска понякога да можех да съкратя това досадно време за сън, да дойде по-скоро утрото, та да отметна още дела. Работохолизъм му викат – опасно заболяване за вашето здраве, пазете се. Повече зеленина (истинска, природна – гори, поля, зелени салати…), тишина и въздух. Don’t forget to breath…
Списъците.
Увеличават се – количествено и съдържателно. Хората, които искам да видя; книгите, които искам да прочета; филмите, които все отлагам да видя. Арабският ресторант, горещо препоръчан от Веско, до който така и не мога да стигна.
Членовете на семейството.
Финки расте със свирепа скорост и от страх да не се удари в тавана, взех трудното решение да го подкастря. На мястото на раната поникнаха две-три пъпчици, а наследникът му зае достойно място в интериора. Все още си няма име.
За Гугу разказах достатъчно в няколко поредни поста. Май ми е сърдит, че съм го състарила с една година – оказа се, че е роден на 04 юли 1993 г. Това го разбрах, докато полицаите ми пишеха акта.
Милчо се разболя и е на лечение. От бурята му гръмнала лан-картата. Трябва да съм благодарна, че не изгоря цялото дъно. Мисълта, че винаги е можело да са случи нещо по-лошо, действа някак странно-обнадеждаващо. Извратен оптимизъм.