where time stands still
Будилник, реактивeн дим, таксита.
Напусто времето скъпим – отлита…
Напусто ни гнети греха несбъднат,
Ръцете дарове държат – оскъдни.
С ръце издрани от метал и кремък
Раздай, каквото си събрал навреме.
Раздай сполуката, раздай бедата –
Такъв е твоят знак – без край, без дата.
Не чакай обяснени дни –
Излишно е.
Над нежността се наклони,
Не дишай.
Обичай улици, звезди, идеи,
Жена обичай и бъди до нея.
Но не в последни светлини гориш ти –
От нежността стареем ние,
Но нищо, нищо…
_
„В средата“
музика: ФСБ
текст: Калин Донков
Ако в чая въздъхнат горчиви треви
И потръпне червената риза на клена,
Иде време за горест, иде мраз несъмнено,
А сърцето на лятото още кърви.
По кръга на студените мокри скали
Гъвкав размисъл слиза жадуван, очакван
И ръцете му нежни свършват с нокти на дракон,
А сърцето на лятото още гори.
С изяснени във мъчна усмивка черти
Всеки стъкмя огнище, потърсва кибрита,
Синьо светва слана, скрежът влиза в горите,
А сърцето на лятото още тупти.
На мъглите през мрачното млечно море
Завърни се от някъде, излъжи ме навеки
И ябълка матова донеси от далеко
И сърцето на лятото няма да спре.
_
„Зимна къща“
музика: ФСБ
текст: Калин Донков
Някой попита, пък на мене малко ми трябва, за да зацикля отново.
Както страдаме от грипове
и целуваме от скука,
иде вятър и напипва
във живота ни пролука.
Както вярваме във слухове
и навиваме обиди,
въздух в стаите избухва –
иде вятър, иде…
Сепнато от сладък спазъм,
вдига времето камшика,
песента която пазим,
вятър тананика.
И косите ми сивеят,
и душата ми отлита.
Хей, иде вятър, иде…
_
„Иде вятър“
музика: ФСБ
текст: Калин Донков
Всъщност точно нея не изпя онази вечер, а ми е много любима. И ми е много любима, защото е свързана с първите ми детски впечатления от България.
Бях на 5 години, когато на огромното (за моя тогавашен размер и представи) ханойско летище разплакани ме изпратиха баба, едната ми леля и вероятно баща ми, но това не го помня. Връчиха ме на един чичко, приятел на семейството, който пътуваше за Москва. Там ме посрещна мама, за да продължим към София… с влак :). „Пътьом за по-кратко“ минахме през няколко столици от Източния блок. От всичко помня Будапеща и Дунава, гледката от въртящата се кула в Берлин и моето червено яке, което ми стигаше до коленете. А, помня също как продавахме гащи и платнени носни кърпи в метрото във Варшава. :) Навсякъде отсядахме при приятели на майка ми за по 1-2 дни, а от продажбите на дребни неща, купени пак от там, ни идваха джобните, за да продължим. Явно този авантюристичен дух съм го взела от нея.
Някак си отива с предишното…
Някой ден ще се науча да свиря на китара и ще стана първата виетнамка кънтри-певица! :)
would you care to stay till sunrise
it’s completely your decision
it’s just that going home is such a ride
going home is such a ride
going home is such a ride
going home is such a low and lonely ride