обществено

Алекс ме цитира в своя пост. Ако трябва да бъда честна, тъжните размисли, които ме терзаеха в последните седмици, нямаше да видят бял свят, ако не беше тя.

Изненадващо е за мен самата, но се оказах много по-толерантна, отколкото давам вид. По-демократична от хора, които са видимо по-тихи, деликатни и умерени от шумната и емоционална Ан, която някои от вас познават добре. Всъщност винаги се стремя да приемам различията като нещо естествено, дори градивно – от вкуса към дрехите и музиката до погледа към света и степента на чувствителност към случващото се наоколо. Дори ми е по-любопитно да се вглеждам в различните хора, търсейки в тях стойностното, на което мога да се уча.

И покрай последните събития се опитвам да бъда такава. Преглъщам, ако някой е неосведомен, ако не ползва интернет и се осланя само на вестници и телевизия. Примирявам се, макар и трудно, ако е апатичен, ако така се е капсулирал, че съзнателно избягва всяка неудобна информация. Или просто кара по инерция и няма мнение, защото, уж, не го касае пряко. Не споря с хора с тъмно червени убеждения, които отказват да поемат вината за поробването на децата и внуците си със слепия си вот. Игнорирам и ехидните подсмихвания, „оригинални“ остроумия и дори обиди от рода: „Ти пък къде се буташ при тази пасмина, която не знае какво иска?“.

Проявявам непривично за себе си търпение, аргументирам се, обяснявам надълго и широко – където изобщо виждам смисъл, разбира се. Не споря. И всеки успешен опит да разчупя статуквото в главите на хората приемам като лична победа.

Но границите бяха прекрачени, когато човек с ясно знание за механизмите и схемите на преплетената като свински черва дружба между властта и мафията ПРИЕМА ВСИЧКО ТОВА ЗА НЕЩО НОРМАЛНО, давайки дори да се разбере, че той самият така си урежда от край време комфортния живот. Защото САМО ТАКА СТАВА. Със същата арогантност, срещу която аз и още средно ~10 000 лумпени като мен излизаме на площада всяка вечер (с малка част напоследък и всяка сутрин) в продължение на вече 18 дни. Със същото подигравателно безочие, срещу което всички ние на улицата викаме.

[Прочети повече…] about Време разделно

И не е прищявка. Пет вечери поред десетки хиляди хора не са излезли по улиците от глупост и прищявка.

Те са млади, стари, на колела, на скейтбордове, с децата и внуците си на рамене. Те са усмихнати, мирни, културни и събират боклука след себе си. И са много красиви!

Къде са били, какво са спали досега, дали нещо ще променят? Не това е важно в момента. Важното е, че са там, навън, загърбили вечерни развлечения и евтини сериали. Те са там и крещят „Стига! Достатъчно!“. И изискват промяна!

Те рисуват бъдещето си.

Аз съм виетнамка и винаги ще си остана такава, ако ще не 25, ами 75 години да живея в България. Но съм и български гражданин – и то много преди да взема гражданство. Тази борба е и моя!

Знам, че се тревожиш и това е твоят начин да го покажеш. Като всяка майка ти се свива сърцето от притеснение за детето ти, което е излязло на площада тази вечер. Но знам също, че дълбоко в себе си разбираш защо го правя.

Правя го за твоите внуци.

И агитирам. Това правя тези дни. Такава Facebook активистка съм станала, че не мога да си спомня какво аполитично същество бях само допреди четири дена.

Струпаха се толкова много ценни неща, които ми се иска да ви споделя, но ще се спра само на най-актуалните от днешния ден плюс няколко акцента от предишните:

Прекрасния албум Тук сме само лумпени. Извиняваме се.

„Не съм платен, мразя ви безплатно!“ via Румяна Ангелова.

Децата и Цветята на протеста via Огнян Младенов.

Чудесните деца и рисунки на Artful Protest.

Защо е хубаво и различно, и прекрасно културно.

На днешния протест забелязах доста възрастни хора. Хора, спретнато облечени, кротки, с акъла си, на видими 70+ години, развяващи знамена. Пред мен една госпожа се обърна към възрастен господин в пауза между скандиранията: „Малко дежа вю, а?“. Един дядо пък се приближи към друг дядо с думите: „Здравейте, г-н Симеонов! Не ме ли помните? От протеста преди 20 години!“. Господинът се оказа Петко Симеонов. (10×2 Дончо, аз не го разпознах в гръб).

Пък аз срещнах хора, които не бях виждала от 7-10-12 години. Прегърнахме се, усмихнахме се и се разделихме с думите: „До утре!“.

Толкова е хубаво, когато вървим рамо до рамо с напълно непознати, а те ми се усмихват и залягат, когато снимам, за да не пречат на кадъра ми. Гледат ме и не крият учудването си, но ми се усмихват искрено. Защото, да, не скандирам обиди към прасетата (аз си ги обичам), жриците на любовта и хората с различна от моята сексуална ориентация, спрягайки ги в едно изречение с разни лайна. Но съм там. За пореден ден. И утре ще бъда. И, очевидно, не съм от Монтана. :)

Моите снимки от дните на протеста (ще прощавате, че са в шитбук, но там ми е най-лесно да качвам).

снимки: Анна Димитрова