„Чичо, купи петела!“
Стар виц
Владо
Пред входа за Пагодата на Нефритената Колона… пардон, исках да кажа Нефритения Император, ни докопаха ръчичките на един волнонаемен служител на култа. Служителят представляваше дядка на неопределена възраст, нападнат вероломно от брада-самосейка. Но косматите агресори явно не бяха преценили правилно силите си. Отделните им гарнизони се бяха окопали в укрепени райони около носа и – кой знае защо – зад ушите и практически не контролираха останалия ландшафт, изоставен на произвола.
Както и да е, старчокът в ултимативна форма настоя да си купим от него врабче, водна костенурка или рибка. Объркани, се вторачихме в костенурките. Дедикът бодро подхвана най-едрата от коритото и я тупна върху кантара. Потръпнахме и размахахме ръце в унисон като вятърна мелница, зърнала дон Кихот.
***
Последваха няколко минути оживена размяна на жестове. Когато най-сетне патриархът проумя, че принципите не ни позволяват да отнемаме живота на живо същество, хеле пък на територията на будистки храм, той се преви на три от смях с риск ако не за живота, то поне за ребрата си. Накрая, бършейки възторжени сълзи, дъртакът доведе до знанието на кръглооките варвари, че трябва да купят хайванчето и да го посветят на Буда. Тоест да го пуснат на воля.
Избрахме – малко прибързано – да дарим свобода на една рибка, която явно не се чувстваше твърде комфортно в найлоновата си торбичка със стотина грама топла вода. Платихме петдесетина цента и тържествено пуснахме добичето в малко басейнче, където лудуваха няколко десетки нейни приятели и роднини.
Макар че нещо ненатрапливо ни подсказваше, че в близките дни рибката предстои отново да се вари в собствен сос на тезгяха на тротоара. Може би мрежестото сакче, окачено на съхне на близкото дърво. А може и да сме били излишно мнителни и това сакче всъщност да е служило за обиране на падналите във водата листа.
Езерцето с костенурките открихме на излизане от пагодата. Там пъплеха едно стотина-двеста влечуги. Корубите на някои от тях бяха надписани. Вероятно това са били някакви свещени текстове, а може би просто опит да се възпрепятства повторната продажба на веднъж платеното животно.
Поехме нататък по пътя си, тръскайки глави, за да прогоним от мислите си упоритата гледка как внуците на окупирания от брада старец нощем сапунисват костенурките и ги търкат с четки…
„Ще бъда кратък.“
В. В. Путин
Край всяко място, представляващо туристически интерес, се върти сума ти народ, който се опитва да грабне своите трохи от тоя житейски празник. Най-яко подобни субекти върлуват в Ха Лонг, който иначе е едно приказно място.
Разходката с корабче сред живописните скали струва точно пет долара. Но на туриста тя трябва да бъде натресена за петдесет. Така че чужденецът по улиците на градчето бива атакуван на всеки пет крачки.
Стискахме зъби и напредвахме към пристанището. Но когато в последните единайсет сантиметра, които ме деляха от касата, се навря сто седемдесет и осмият поред продавач на въздух с въпроса «Кен ай хелп ю?», не издържах. Тържествено разгърнах самоделния си речник и зачетох изразително: Вън, кам ън. Лам те нао де ной тиен виет (Да, благодаря. Как да кажа на виетнамски): «ЛИВ МИ ФАКИН АЛОУН»?!
***
„… я черная моль, я летучая мышь…“
М. Н. Волынцева (Вега)
– Мадам?
– Отвори си очите, ма… – мърморя под носа си. – Аз съм “сър”.
По някакви мистични причини тук обръщението към чужденците, спадащи към прекрасната половина от човечеството, е френско. Към останалите – английско.
Така де, ама бърборенето на тази конкретна девойка май води в съвсем конкретна посока. В потока от думи успявам да доловя някои познати: «уонт мадам?», «литъл амюзмънт» и дори «вери чип».
Господи, защо?! Защо вечно ми налитат най-ужасните представителки на тая древна професия? Може би като възмездие за това, че някога бях упражнявал едно от нейните разклонения?
Впрочем, ако вземем за отправна точка оная отблъскваща тамилка, която ме преследваше цяла седмица из сокаците на Коломбо, тази тук си е направо симпатична…
Направо си ме теглеше да ѝ кажа: Абе, моме, погледни термометъра, какви амюзмънти са те патили? И въобще, времето на такива оферти отмина преди найсетина години, когато все още гледах на секса като на нещо по-съществено от възможност да си полегна.
Но трезвата мисъл подсказваше, че съвместният ни речников фонд ще се окаже недостатъчен. Както за мен да произнеса всичко това, така и за нея – да ме разбере.
Така че се отдадох на милостта на всемогъщия Гугъл и Пророците Му Ларион и Сергий. Набрах в преводача на телефона фразата «поласкан съм от вашето доверие, госпожице», и пъхнах самсунга под носа на момичето. Тя, сиромашката, сигурно си е рекла, че пресмятам курсове в калкулатора.
Не, не ме питайте какво точно бяха превели Пророците. Нямам и най-малка представа. Само да можехте отнякъде да видите погледа ѝ…
***
По време на вечерните ни разходки често се сблъсквахме с тъмни личности, оседлали байковете си в стартова позиция. Личностите се навеждаха към нас и заговорнически произнасяха паролата – „Руан“?
Бога ми, взех да си мисля за някаква дълбоко законспирирана френска агентура отпреди Диен Биен Фу. Така че веднъж се престраших, озърнах се не по-малко заговорнически и прошепнах «Oui!»
В ръката ми пъхнаха малко термосвиваемо пакетче със сушени листенца. Придружено от сертификат за качество в честните очи на личността: „Бест виетнам руан, сър!“
Знаех си аз, че рано или късно ще ми потрябват уроците, научени в Ямайка! Възправих се в целия си гигантски според местните разбирания ръст, премерих с поглед мошеника от върха на каската до шарката на предното колело и гръмогласно запитах: „Дис ис марихуана??? Хей, ай ем фармар, мон!“
И останах сам в смрадливия облак бензинов пушек. Но чайчето се оказа доста добро.
***
В цял свят можеш да срещнеш хора с фланелки на прочути футболни клубове. Но популярността, която жънеха в Ня Чанг анцузите на италианския национален отбор, надминаваше всякакви представи.
Какви ли обяснения не се опитвахме да измислим – от гастроли на «скуадра адзура», придружени с раздаване на подаръци, та до пъклен заговор на тоталитарните власти, криещи от народа информацията за това, че световният шампион отдавна е друг.
Загадката се проясни чак когато съзряхме нагръдните флагчета. Разсеян снабдител доставил в шивашкия цех за италианските анцузи френски трикольори. А хората в цеха си свършили работата съвестно, пришили трикольорите, както се полага – няма махане! И стоката, отказана от клиента, била разпродадена на място. Няма да я хвърлят, зер…
***
„За всичко в тоя свят настава срок…“
В. С. Висоцки
Нашето предаване, както обичат да оригиналничат радио- и телевизионите водещи, е към края си. Както и дните, отредени ми на тая топла, усмихната, зелена, шарена, удивителна, променлива, непредсказуема и затова още по-прекрасна земя.
Може би тъкмо в мига, когато и ако четете тия редове, аз се възнасям в небесата и постепенно губя от поглед бавно гаснещите в бездната светлинки.
Сбогом, Азия, моя любов! Добър е Шива, вярвам, сигурен съм, знам, че ще се видим пак. Ако не в тоя живот – в някой от следващите.
Нас, грешниците, нирвана не ни грози.
Автори на тези живи и забавни разкази за Виет Нам са Габриела Николова и Владимир Райчев – полиглоти, преводачи, пътешественици, удивителни и винаги увлекателни, любими мои приятели.
Със срам признавам, че текстовете ми ги изпратиха преди повече от две години и половина, и още тогава поисках и получих разрешение да ги публикувам тук, но какво толкова ме замота, нямам никакво оправдание. Редакторската ми намеса е минимална и главно в сглобяването на двата текста в един общ разказ, така както самите Габи и Владо, разпалено и допълвайки се, биха ви разказали всичко това на живо.
Всички текстове и снимки, освен изрично упоменатите, са на двамата автори и за всяко по-нататъшно използване трябва да бъдат изрично попитани.
Вашият коментар