А улицата приклекна и кресна:
“Плюскане дай!”
В. В. Маяковски
Владо:
Една от причините, които ни водят отново и отново в Азия, е местната кухня. Може гените, които отговарят в моя организъм за вкусовите усещания, да са прабългарски, не знам. Но не съществува национална кухня извън националните граници. И можете смело да ме цитирате: в Европа се сервират само пародии на азиатската храна.
Габи:
Представата ни за виетнамците, че се хранят едва ли не само с кучета, е не само остаряла, но и крайно непълноценна и неточна. Всъщност, ядат всичко! Готвят жаби, змии, крокодили, стриди, скариди, миди, омари, раци, охлюви, риби (жълти, бели, червени), октоподи, калмари, прасета, телета, крави, бройлери, кокошки, сладкопойни пилета, морски кончета, медузи. Продават и скелети на плъхове, но дали ги консумират на прах или свежи, нямам идея. :)
Посветените пък казват, че кучетата са деликатес (предимно на север) и че няма никаква опасност някой да ги предложи на турист. Или най-малкото този турист ще трябва да свали няколко финансови кожи от себе си, за да опита кучешко!
Няма да пробваме и медузи. Една сушена и не много едра струва около 300 долара. А един буркан, пълен с водка и мариновани жаби, морски звезди, морски кончета и някакви зеленини с неясен произход, е към 250 долара… Говори се и за митичен прах от тестиси на тигър, но до него сигурно се докопват само генералните секретари. :) На какви цени и по какви поводи, не питаме.
А иначе, виетнамците разхождат много кучета, по-скоро кученца. Харесват ги наистина. Истината е, че няма котки. :))) За двайсетина дни видяхме само пет измършавели екземпляра.
Може би не трябва да разказвам и за един особен ритуал – приготвяне на кралска кобра на живо пред пациентите. :) Ние няма да ходим да си я поръчваме, но сценарият е следният: убиват я пред теб и първо поставят сърцето ѝ, което още бие, на дланта ти. После го слагат в чаша с водка. Казват, че всеки мъж веднъж в живота си трябва да яде сърце на кобра. Сещаш се, за потентност и т.н. щуротии! Бррр… Владо ще си умре, без да е ял. Е, освен ако не сме на ръба на оцеляването в джунглата, предполагам. :))
След това ти поднасят втора чаша водка – с жлъчката на змията. Това било подходящо за жени – за кожата на лицето. И аз ще си остана сбръчкана. :)) Няма никаква опасност да опитам подобно нещо. Идва ред и на третата чаша с водка – в нея е кръвта на клетото животинче… Кръвта на една змия стигала за няколко чашки, т.е. за цялата компания. Докато пиеш водката, в кухнята готвят месото – което, разбира се, стимулирало сексуалната енергия. :) Та така постъпват с кобрите…
Всекидневната храна е много разнообразна.
В Шри Ланка ядат ориз, банани, коту (нещо като пържена юфка) със зеленчуци, оризови понички, яйца, пържени във формата на кошнички. И това е! А тук непрекъснато цвърчи свинско и телешко, мирише на барбекю навсякъде, пекат пилета, въртят на шиш цели крокодили, морските продукти се използват до последната мидичка.
Правят много вкусни немчета – в оризова хартия увиваш зелени подправки (много), плюс нещо като кебапчета, печени на шиш, а после овкусени с марината в хладилник, слагаш моркови на ивици, бамбук, пържени оризови ролца и всичко това сгъваш като сарма, топиш в специален сос и се облизваш!
Готвят и няколко вида много вкусни и питателни супи. Най-прочутата е “фъ бо” – супа с оризови нудели и телешко месо. Носят ти огромна купа и отделно много зеленини, кълнове, много сосове, много люти чушки, лимон. Има и още по-апетитна супа – “бун бо”. Тя е с месо на кокал и пак нудели. По-мазничка е и по-лепкава. За закуска е екстра! :))
Яденето на супите става така – взимаш клечките в дясната ръка, лъжицата – в лявата, и почваш борбата. :) С клечките слагаш от всичко (ако можеш) в лъжицата и се наслаждаваш на плътния вкус.
Владо
По принцип виетнамците се причисляват към клечкоядните. Но и клечкояденето тук си е бамбашка, свое собствено, не като в останалата Азия. С клечки се вади и яде, например, фидето от супата. Или се топи парчето месо или зарзават в някакъв сос. Или пък служат да си сложиш нещо от общата чиния в своята. Оттук нататък ги ползват за подпиране на храната, която се обира с лъжица. Лъжицата се държи в лявата ръка.
Впрочем, това е валидно за хората от 30 нагоре. По-младите в лявата ръка имат смартфон.
Габи
Самите виетнамци се хранят редовно. Закусват предимно тези супи. Но всъщност ги ядат и на обяд, и на вечеря.
Приготвят и оризови топки – кръгли, бели и бухнали – пълни със солена или сладка плънка. Солените са бели, а сладките – зелени и лилави. Ядат, естествено, много пържен и варен ориз и нудели – но задължително с месо или риба, или скариди, със зелен боб, моркови, домати, краставици. Богата работа – а става дума за милиони гърла!
Правят и сандвичи на улицата във френски багети – това им е останало от колонизаторите. Франсетата са им завещали и вкусни десерти. Освен вкусни, и красиви, разбира се. :))
Пържат и яйца – или за сандвичите, или ги слагат към ориза. Пъдпъдъчите пък ги пекат в специални мини-формички, като капачки от бира.
Приготвят и манджи с патладжани, всякакви неща в гювечета и сос, жаби, охлюви. Използват много зелени подправки, на човек се пада по една връзка мента, кориандър, лук, маруля, лимонена трева. В някои гозби слагат ананас – адски е вкусно.
Правят и нещо като нашите сармички, но много по-ситни – кайма и подправки, увити във всякакви зелени листа. Сармичките се нанизват на шишчета – по четири малки хапки на едно шишче – и се пекат на жив огън на улицата. Много са вкусни! Такива мини печки с кръгли тухли и скара отгоре има на всяко кьоше.
Всичко се поднася в чинии или на котлон (в по-големите заведения), за да е топло, а на всеки човек се дава малка купичка и клечки. Слагаш си каквото искаш, овкусяваш по избор, олютяваш, и елегантно и без напрежение похапваш с клечките! Ако се изнервиш, взимаш лъжица и си дояждаш. :)) Ножове никъде не предлагат – ние си носим един швейцарски за големите пържоли. :) Иначе те ги късат с лъжицата… Трудна, неблагодарна и хвърляща къчове работа!
Владо
Същинската виетнамска кухня изобщо не обитава на първа линия сред многоетажните туристически мравуняци. Крие се зад седем огради. Тоест, след шестата-седмата успоредна на морето улица.
Тъкмо там и само там, сгънат на четири върху миниатюрни детски пластмасови столчета, прегърбен над напукани паянтови масички, изнесени направо на тротоара, докато дезинфекцираш употребяваните стотици пъти клечки с парченце изстискан лимон, можеш да осъществиш контакт с автентичния вкус.
Габи
Уличните кръчмета са през 20 метра. Една готварница и няколко пластмасови столчета. Отделно има ресторантчета – пак малки и евтини, с по-богато меню. Следват по-скъпи ресторанти с още по-обилен асортимент.
Владо
Критерият за избор на кръчме е по-прост и от паве. Гледаш къде са насядали най-много хора, намърдваш се в тълпата, анализираш визуалната информация (тоест, определяш на око кое се поръчва най-често) и сочиш на готвача с пръст нечия чиния. Тук това не се смята за невъзпитано, пък и да се смята, кой ще ти гони карез на някакви кръглооки северни варвари.
А кръчмета има за всеки вкус и за всеки джоб. Най-малките, разположени дори не по улиците, а из вътрешните пътеки на кварталите, са специализирани в 1-2 коронни ястия на готвачката. Изборът е мизерен, затова пък всяка манджа е истинска феерия от вкусове. А като се сетиш, че си може би единственият българин на света, който е открил тоя храм на Пантагрюа и Гаргантюел, ти става още по-сладко.
В по-големите заведения на кьоше менюто е по-обширно, но пък храната е по-стандартизирана. Освен това наемът за широкото помещение е по-висок, европейските столове и маси, пък и персоналът също пари струват, а парите трябва да се избиват. Тоест, плащаш повече за нещо, което ти харесва по-малко. На Изток не ходя. Имат много здраве от нас с Гандалф. Да се ръгам сред туристите, на покривките? Мерси боку, без мен!
Не е до парите. До компанията е. До обстановката, в която сред масите изведнъж ще изпърпори моторче и гладният работяга ще поръча своето “фъ” или “ми” и ще го омете, без да слиза от железния си кон.
И до уникалния вкус, естествено. Изобщо не ме мързи да извървя няколко пресечки заради любимото ми “ка тим хо то” или “бун бо хуе”. А местните могат и до другия край на града да прескочат, широко им е около врата с тия мотори…
Разбира се, заразата на фаст-фуда вече е пропълзяла и тук. Най-лошото е, че пропълзява в душите. Няма значение, че още няма ресторанти “Макдоналдс” – на младите вече им дай бургери и картофки. И ако кетчупа можеш да го неутрализираш някак с помощта на чили, срещу майонезата бронебойни патрони няма открити. Виетнамската медицина тепърва ще се сблъсква, ако вече не се е сблъскала, с прелестите на затлъстяването…
Автори на тези живи и забавни разкази за Виет Нам са Габриела Николова и Владимир Райчев – полиглоти, преводачи, пътешественици, удивителни и винаги увлекателни, любими мои приятели.
Със срам признавам, че текстовете ми ги изпратиха преди повече от две години и половина, и още тогава поисках и получих разрешение да ги публикувам тук, но какво толкова ме замота, нямам никакво оправдание. Редакторската ми намеса е минимална и главно в сглобяването на двата текста в един общ разказ, така както самите Габи и Владо, разпалено и допълвайки се, биха ви разказали всичко това на живо.
Всички текстове и снимки, освен изрично упоменатите, са на двамата автори и за всяко по-нататъшно използване трябва да бъдат изрично попитани.
Вашият коментар