Празникът на есенното пълнолуние

Или Tết Trung Thu на виетнамски. Празнува се на 15-тия ден от 8-мия месец на Лунния (познат повече като китайски) календар. Твърди се, че на този ден Луната е най-кръгла, светла и ясна. Не съм проверявала. Тази година се падна на 22 септември.

Навремето на този празник родителите ръчно майсторяли играчки и приготвяли сладкиши за децата си. Сега играчките и сладкишите се купуват и подаряват в такова изобилие, че едва ли правят някому такова впечатление.

Но всички деца от поколението на майка ми, например, очаквали с огромно нетърпение този ден. За тях празникът бил по-голям дори от Нова година. Единствено на него можели да се веселят с подарените им маски и хартиени лампи до късно вечерта.

И сега празникът е голям за малки и големи, най-малкото защото около него дните са официално повсеместно почивни. Улиците светят като в приказка от запалените лампи, а танцьори, репетирали седмици предварително, изиграват танци с маски и кукли. Не разбрах разликата между múa rồng и múa lân, при положение, че и двете значат танц на дракона, но се твърди, че първият е типичен за китайците, а вторият – за виетнамците. Освен това във Виет Нам има и танц на лъва.

Ако ви е интересно – още малко информация в уикипедията.

Сега да наблегна на сладкишите, типични за този празник, защото донесените от майка ми преди няколко дена станаха повод да напиша този пост.

Разликата между тези два сладкиша, доколкото схващам, е че първият се приготвя от пшенично брашно и се пече, а вторият – от оризово брашно и се вари. Иначе плънката долу-горе е една и съща, и именно съставът й за европейското възприятие е най-изумителен и странен като комбинация от продукти – нещо като сладък суджук, захаросани кашу, семки от пъпеш, сусам, лотосови ядки, паста от зелен боб, а някои слагат и парчета свинска сланина. Всичко това, както споменах, силно захаросано. Да, звучи ужасно, но всъщност не е лошо на вкус и се води специалитет.

(По този повод си спомних как преди години събрах всички братовчеди на прощална вечеря и им сготвих български ястия. Възприеха вкуса на кимиона в кюфтетата, ометоха с кеф шопската салата, със смесени чувства изядоха пълнените чушки, но тараторът хич не го схванаха като идея – кисело мляко, а не сладък йогурт, разреден и смесен с краставици, копър, орехи и ЧЕСЪН??? Толкова изразително се намръщиха, че се наложи сама да изям цялата тенджера таратор. :) Така че нека не обсъждаме кое на кого е странно.)

Този пък сладкиш е типичен ханойски специалитет и не се свързва с горния празник. Често го използват за поднасяне като дар при годежи и сватби във Виет Нам. Съставът му е далеч по-беден от предишните два сладкиша – млян зелен ориз за обвивка и подсладена паста от зелен боб с кокосови стърготини за плънка. Намерих интересна статия за този сладкиш, ровейки се за рецепта.

Като цяло сладкарството не е силно застъпено във виетнамската кухня или може би просто защото не си падам по сладкото, та не ги забелязвам толкова, но захаросаните кокосови лентички и лотосови ядки са доста приятни за мезене, докато пиеш зелен чай в миниатюрни чашчици и разсъждаваш за нещата от живота.

4 Responses

  1. batpep

    и аз искам!

    (между другото – немчетата беха уникални!)

    аз много не разбирам от азиатска култура, ама – корейците не ядяха ли чесън?

    щото знам, че има една азиатска обида – чесъноядец (мръсен долен)

Leave a Reply