Париж за няколко часа

posted in: заснето, извървяно | 13

Нарочно си резервирах билета за Виет Нам с 10 часа престой в Париж. За последно го видях преди 13-14 години и двете неща, които запомних тогава, бяха градината „Люксембург“ и „Монмартр“. Задължително исках поне тях да видя.

Един-два практични съвета, ако някога се случи да имате няколко часа в този град и не искате да губите и минута в размотаване (аз изгубих доста):

Ръчният багаж
Информацията на сайта на летище Charles De Gaulle е грешна – предлагат услугата „пазене на багаж“ на местата, обозначени като Baggage Du Monde. Намират се на:
– Терминал 1, изход 14
– Терминал 2F, изход 4
– Терминал 2А, изход 3
Въпреки че цената е соленичка (15 евро за до 24 часа), предпочетох да са ми свободни ръцете, вместо да лангъркам куфарчето из целия град.

Транспорт до центъра
Начините са няколко, но най-удачният е с RER, бързият влак, линия В3. Еднопосочният билет до центъра е 8,50 евро и се закупува от автомати, които приемат само монети, така че се запасете предварително. До станция Port Royal са 40 мин. До Châtelet Les Halles е още по-бързо, да речем 30 мин, но ще затриете още 15, докато се оправите да излезете от тази стряскащо огромна станция, в която изпитах тълпофобия (със сигурност има истинско название на тази фобия, но не го знам; призовавам Анчето да се произнесе с един петъчен заек :)) Аз наистина имах пристъп на паника, когато се озовах сред този поток от хиляди хора – дотам, че дори не се сетих да щракна снимка.

Във влака
Мургави здравеняци се качиха още на първите спирки от аерогарата – единият свиреше на акордеон, другият припяваше и „поддържаше ритъма“ с една тонколона, вързана с въже на сгъваема количка. :) Зазвучаха „La Vie En Rose“, още един много познат шансон, на който не знам името и… „Очи Черные“. Сетих се как преди години по трамваите на София също се мяркаха циганчета с акордеони. Беше ми много по-драго на тях да дам пари – поне си печелеха хляба с изкуство. :)

Един англичанин извади кожени обувки, нещо като калъфи, и си ги нахлузи върху официалните кожени обувки. Чудя се за какви ли калища и преспи се готвеше? Снимката вероятно щеше да се получи по-добре, ако бях фокусирала обувките, а не крака си :) – не ставам за папарак аз, твърде много се притеснявам.

Разходката
Изпълзявайки от „Port Royal“, ме посрещна режещ вятър и сняг. Напсувах се, че съм забравила ръкавиците вкъщи. Тръгнах към градината Luxembourg според указанията на Е., но по пътя никоя багета не ми мина път. :) В градината ентусиасти тичаха за здраве и правеха упражнения, а ограничителни ленти затваряха непочистените от снега и леда места.

Отклоних се от маршрута на Е., изкушена от малките улички и, естествено, се изгубих, но знаех посоката и лека-полека стигнах до Сена и Лувъра.

Още от летището се обадих на Себастян – един познат от Париж, да го питам дали ще има един час за обяд. Уговорихме се да го чакам в едно кафе до Лувъра, в което видях интересна врата-касичка за тоалетна.

Себастян пристигна и ме попита къде искам да ме води. Отговорих обичайното:
– Където ходят местните хора. Нетуристите.
Той обаче отново попита дали не искам да обядваме в кафенето, в което „работи“ Амели Пулен.
– Със сигурност е пълно с туристи.
– ОК, ОК, разбрах те, – усмихна се, – значи ще минем само да го видиш, а също и магазинчето за плодове и зеленчуци от филма, и ще те водя в едно типично френско бистро. Намира се на улица Abbesses, в подножието на Монмартр.

Седнахме на една от типичните за бистро малки масички. Хвърлиха ни менютата, по-късно – и приборите, а чиниите така ги треснаха на масата, че манджите подскочиха.

Попитах Себастян:
– Предвид претенциите ви, че държите на учтивостта и такта, защо сервитьорите ви са толкова груби?

И като потвърждение точно в този момент един сервитьор изпусна подноса с чаши и навсякъде се разхвърчаха парчета стъкло. Себастян се засмя:
– Да, доста е странно, но не им обръщай много внимание. Не е от лошо чувство, така се отнасят към всички. Ние сме им свикнали. :)

Телешкият стек беше твърде сух за средно изпечен. Пихме нещо като домашно наливно вино, което беше лекичко и доста приятно.
– Перфектно за обяд, – усмихна се Себастян, – много типично питие за парижани. Можеш да видиш по другите маси.

След обяда се поразходихме из Монмартр – нагоре до Базиликата, гледката от която е наистина чудесна, и после до площада при театъра за по едно капучино. Навремето в района живеели много хора на изкуството и затова съответният площад е пълен с художници – къде талантливи, къде некадърници, които продават картините си или предлагат да ви направят портрет.

След капучиното Себастян все пак трябваше да се върне на работа, макар че, по неговите думи, „е нещо обичайно един французин да обядва по няколко часа.“
– Нали сте ни клиенти, спокойно мога да го броя за служебен обяд. – засмя се той, след което се заоправдава – Все пак се възползвах да ти представя новия ни каталог, така че… :)

Но въпреки наистина любезното му отношение, аз предпочитах да прекарам остатъка от времето до следващия полет в разходка из улиците на Париж и сама никак нямаше да ми е неприятно, защото ще мога да се изгубя по моя си начин.

Попитах го кое друго място в града му е любимо, за да ме хвърли до там, пък нататък да се оправя сама. След кратък размисъл той посочи Place des Vosges и уличките около него. „Има много интересни арт магазинчета.“

Толкова да ми харесват старите метростанции на Париж, а тея глупави французи да ги унищожават. Има само няколко запазени такива и е наистина много жалко!

Сетих се, че Себастян спомена как през 1971 срутили прословутите Парижки хали и построили на тяхно място това грозилище. А сега пък искат да го съборят, за да пресъздадат отново старите хали. По този повод се сетих и за основната причина да не харесвам Берлин. С такава лека ръка рушат сгради и история, сякаш нулево уважение не изпитват към никого и нищо!

Последният един час и половина мина много бързо, вероятно и защото тотално загубих ориентация за време и посока в лабиринта от малки улички. Но след няколко питания стигнах до споменатата по-горе Châtelet Les Halles, която помогна да се разделя с Париж на драго сърце. :) Така че ето положителната страна на нещата.

Париж определено искам да го видя на спокойствие и слънце. Въпреки мръсотията на доста места и въпреки малкото часове, с които разполагах, за да си го припомня, има нещо в него, което ме кара да искам да се върна отново.

И накрая – една задача:

Какво прави тази кака според вас? :)

Цялата галерия.

13 Responses

  1. vanina

    Тълпофобията може да е агорафобия според мен :) А каката си остава пълна мистерия.

  2. Ани

    И аз гласувам за агорафобията, макар тя да се води още и страх от открити пространства, от напускането на безопасно място и излизането сред хора. Има още демофобия и оклофобия, като демофобията е тъкмо страх от тълпи, а оклофобията – от организирани тълпи. По-нататък и Петъчният заек ще се изкаже. :-)

    Много хубаво разказваш, Анке. Докато те чета, все едно съм там с теб.

  3. An

    Izvinete za latinicata, polzvam chujd computer.

    @vanina i Ani – a moje bi prosto mizantropia? :)

    @ viktor – da, i az predpolojih syshtoto. naprimer – na mishnicite. ;)

    @ komitata – :))))))))

  4. Ани

    За статуята нямам идея, но от сърце ме разсмяха по-горните коментари. Това в дясната ръка сякаш прилича на пергел, обаче.

  5. Ани

    Не ми прилича на огледало. И добре, не пергел, но нещо като калипер. Сега виждам, че до крака й има нещо като кълбо и книга. Не знам, да не е Урания, примерно – музата на астрономията?

  6. Bluesbrother

    Само да вметна един малък жокер за RER от летището – Всеки 2ри влак е бърз и стига до Париж директно, без да спира по предните гари, така че с него се пътува по-спокойно, Тълпите нахлуват на Chatelet :) Можете да разпознаете правилният влак по екраните над перона, където се показва на кои спирки спира и след колко тръгва. Първата спирка трябва да е Gare du Nord

Leave a Reply