Истанбул

Салфетката със записките от Истанбул се смачка съвсем, пък и Димка си трае, трае, но току ме сръга между ребрата, че трябва да разкажа.

Истанбул е едно чудесно място. И евтино. Като изключим алкохола – в средно заведение 0,33 л наливна бира EFES е 5 лири, а 100 мл Yeni Raki, тяхната местна обикновена ракия, е 8-9 лири (т.е. лв – турската лира е почти равностойна на българския лев и това много улесни валутната адаптация). Честно казано май България е последната европейска страна, където все още можеш да се напиеш за нищо пари.

Турците са изключителни търговци – може да те прецакат в сметката накрая, но дотогава ще се чувстваш най-важният клиент на заведението. И са велики кулинари! Ясно е, че с пресни продукти трудно можеш да сбъркаш, но все пак досега не бях яла толкова умопомрачителни агнешки котлети и скариди в масло.

Аз съм фен на градския туризъм. Курортите са ми все еднакви, като перфектни фотошопски снимки от списание. Докато градът си има дух. Има живот, глъч, мизерия, красоти. Във всеки град се опитвам (невинаги успявам) да посетя поне един пазар, една кръчма и един бар, където ходят само местни.

Основно правило при градския туризъм е хотелът да бъде в центъра. Колкото е по към центъра, толкова по-малко пари за такси ще давате. И въпреки че литър бензин 95 е 3,40 лири, което е с 50% по-скъпо отколкото в България, такситата в Истанбул са сравнително евтини за голям европейски град.

Taxim е вероятно най-централният и най-оживен площад в Истанбул. От него тръгва широка дълга пешеходна улица (не й помня името, затова ще я наричам Главната улица), на която до малки часове се разхождат хиляди хора, все едно са се изсипали от близкия стадион, където преди минути са играли Галатасарай и Бешикташ. Всъщност именно така беше, когато пристигнахме в неделя вечерта – големи шумни компании с шалчета и изрисувани лица крещяха и пееха по улиците. Но когато и в понеделник, и във вторник, и в сряда след полунощ тълпата по Главната улица не намаля, осъзнахме, че Истанбул е една много сериозна туристическа дестинация.

Всъщност улицата не е съвсем пешеходна, защото от време на време тълпата трябва да направи път на Носталгичния трамвай, който е своеобразна туристическа атракция. Когато трамваят стигне единия край на улицата, се връща обратно по същата линия до другия.

Усещането е някак странно да се разхождаш по тази улица. Смесицата между Европа и Ориента е удивителна! Редят се аромати на опърлено месо от дюнерджийниците, печени кестени и царевица от уличните сергийки, и задушени миди! Да, миди! Наредени една върху друга на малките черни колички. Чудя се кой ли ще спре по средата на улицата да яде миди, но все някой трябва да го прави.

Шоколадовия павилион

Ролята на това момиче е да седи цял ден на витрината на кръчмата и да меси хляб, и така да привлича клиентите-чужденци. Ролята на куклата в люлката до нея така и не разгадах каква е.

Музиката следва всяка ваша стъпка по Главната улица. Ще срещнете много улични музиканти – китаристи, свирещи стари рокендрол хитове; прегърбеното хипи, което вади странни звуци от непознати за мен ориенталски инструменти; мексиканците и тяхната забавна интерпретация на Chan Chan на Compay Segundo; възрастната дама, която свири на цигулка Ave Maria… От време на време ще ви разнообразяват с Елтън Джон, Франк Синатра или хаус музика, които звучат от надънените високоговорители, изкарани пред ресторантите и клубовете. Също по тази улица има един рокбар, който не успяхме да посетим. Беше на втория етаж и барабанистът блъскаше здраво до прозореца, та всичко се виждаше и чуваше, все едно си вътре.

Balık pazarı (Рибният пазар) пресича Главната улица и е чудесно място за обяд след дългото скитане из града. Големи сергии с прясна риба и морски деликатеси предлагат разнообразието, от което да изберете какво да ви сготвят в ресторантите зад тях. Цените са значително по-ниски отколкото в Kumkapı – известната за туристите улица с рибни ресторанти.

И въпреки това трябва поне веднъж да посетите Kumkapı и ресторанта Hoş Seda, който се намира на площадчето в края на улицата.

Разбира се, покрай който и ресторант да минете, винаги ще има един момък, чиято професия е да ви приканва в неговия ресторант. И вероятно навсякъде обслужването и храната ще са отлични.

Но в този ресторант клиентът наистина е цар. В най-буквалния смисъл! Няма такова стряскащо обсипване с внимание. В момента, когато се забършете веднъж със салфетката, една невидима ръка лекичко се промъква и я отнася. Друга невидима ръка сменя пепелника, който така и не достигна 2 фаса съдържание. Сменят чиниите поне 4 пъти, въпреки съпротивлението ви. Аз се примирих, защото нито моят, нито техният английски не е достатъчно добър, за да им обясня теориите за екологията и пестенето на световната вода. Накрая, както ви споменах по-горе, винаги ви одрусват здраво със сметката, но вие си тръгвате добре нахранени и ухилени.

Посетихме и един доста странен бар. Казва се Kokosh и както става в повечето случаи, решихме да влезем в него импулсивно, по нюх. Явно този път нашият нюх се беше пообъркал, защото влязохме в един… първото определение, което ми хрумна, беше готик гей бар.

Още отвън ми се стори съмнителен с тези зловещи пластмасови манекени във вечерни рокли и перушинести шалове, които висяха по витрините. Л. обаче дочу провлачена турска песен, изпълнена на живо, и реши поне веднъж да послушаме автентична турска музика.

Пред тежката метална входна врата ни се изпречи фейсконтрола – поогледа ни, поразпита вътре и накрая ни пусна да седнем на бара до входа, което ме устройваше напълно. Вътре беше тъмно, опушено, на стените имаше огромни огледала в тежки златни рамки, а по таваните висяха големи кичозни кристални полилеи, които не биха изглеждали толкова ужасно в зала с петметров таван, но в случая бяха нелепи. Дебели завеси, украсени с пера и кристали.

Оркестърът засвири кючеци в момента, в който се появихме, нямаше и помен вече от тъжни провлачени песни. Певецът се кълчеше и дереше, имаше вдигната алаелвис яка и дебел пласт фондьотен на лицето. Певицата пък имаше вид на травестит. Не че пяха и свириха лошо, но цялата обстановка ми се струваше нереална.

И на фона на всичко това цялото заведение беше наето за редовна среща на турски ротариански клуб – на сцената висеше знамето на клуба, а по масите имаше някакви информационни бюлетини или нещо подобно. Някак стряскащо е да гледаш как чичковци ротарианци, разхлабили вратовръзки и разгащили ризи, се качват по столовете и се кълчотат…

Казвам ви – халюцинации, и то от най-лошите! :)

Но като изключим тази забавна случка, изкарахме чудесни 4 дни в Истанбул и с удоволствие бих се върнала отново в този град, защото определено има много неща за виждане, усещане и преживяване.

Целият албум.