Напоследък не ми се пише. Повече чета.
Лосът Евстати и хипопотамът Архимед се завърнаха. След 6 месеца отсъствие. Липсваха ми.
Ани ме зариби с нейните звездички. Искам шредер, който да прави изрезки по 7 мм, ама няма.
Антония откри слон-художник. Невероятно е как едно толкова тромаво животно може да повтаря детайли по такъв прецизен начин.
Владо направи изкъртващ разбор на зловещи детски играчки.
Пейо пусна литературен конкурс на тема „Какво трябва да се случи, та български министър да си подаде сам оставката“. Идеята е свежа, дори навивах един приятел да даде своя принос с разказ, защото го бива. Но това, което ме удиви, бе броят на коментарите по темата – близо 120 в рамките на 2 поста и 1 седмица. Мисля, че удря своеобразен рекорд, а може и да греша.
Открих Анна и се оказа, че май пак съм последна. Има неща, за които не съм съгласна с нея, други, които ми идват в повече, но някои… някои ме карат да млъкна безпомощно. От възхищение. Като картичката за рождения ден. Или това. И това:
И тялото й. Съблича се пред него, сваля бельото си, за да влезе в банята. Остава гола–голеничка. Погледът му пробягва машинално по мекото място между бедрата й. Тя се навежда неволно и на него му става. Но се обръща. На другата страна. Ще я изчака да се върне в спалнята. Не влиза с нея в банята, за да я изкъпе. Както преди. Лежи си надървен и слуша душа. Какво толкова прави, по дяволите! Вече не е толкова твърд. След 30 минути тя излиза от банята. Той отдавна гледа спортните новини и заспиват прегърнати. Донякъде. После всеки се обръща на неговата си страна. Тя го е чакала под душа. Къпала се е дълго, за да дойде той. Но нищо! И утре е ден! И нито дума за това. Утре…
Вашият коментар