Защо искам да живея в къща извън града. И по-бързо!

Две неща ме провокираха да напиша този текст – статията на Весела Седларска „Стълбища, които водят надолу“ и една грозна случка от вчера. Но да започна по азбучен ред.

От скоро живеем в центъра на София в нов малък тесен блок с единствен вход, 7 етажа и 14 апартамента, от които 10 са населени със собственици, а останалите – с наематели. Блокът има вътрешен двор за паркиране на 4 коли, и понеже това е крайно недостатъчно за 14 семейства, винаги паркират по минимум двойно повече. Хората от години „са си направили система“ да си оставят телефоните по таблата и от време на време да се забавляват с игра на лего и тетрис, размествайки три-четири коли, за да излезе една.

Около нас има 4 огромни паркинга с цена за денонощна охрана 70-80 лв/месец, като единият паркинг е непосредствено до блока ни и зее пуст. На улицата има много свободни места, но те попадат в Зелена зона за паркиране. Годишната винетка за живущите в Зелена зона е 100 лв, което си е направо нищо, и ваденето й отнема между 5 и 15 мин в бюро на една трамвайна спирка разстояние от нас. Но, нали, „Как пък не, ще им плащам, за да си паркирам пред нас! По-добре е да се бутаме, безплатно“.

Аз още в първата седмица взех решение за себе си, че нервите са ми по-скъпи, и се сдобих с винетка, за да си паркирам като царица пред входа.

Случи се така, че с нанасянето си като наематели предизвикахме общо събрание, на което изгряха несвойствени до онзи момент идеи като – хайде да почнем да си чистим входа и да вземем да пуснем асансьора до всички етажи. През последните 3 години или откакто бе пуснат блокът в експлоатация, входът никога не е бил мит и метен, а асансьорът стига само до 6-ти и 7-ми етаж, защото единствено два от четирите апартамента на съответните етажи си плащат за поддръжка. Само да спомена в скоби, че поддръжката струва 28 лв на месец. За целия блок.

Както и да е, на общото събрание с крехко мнозинство се взе решение, че от първо до пето число на следващия месец ще се събират такси за покриване на разходите за ток, вода, заплата за чистачка, препарати за миене, поддръжка на асансьор и прочее нужни за всяка етажна собственост режийни. Още на първо число връчих на назначената от общото събрание касиерка нашите 20 лв, с огромната надежда, че в най-скоро време ще се радваме на чисти общи части.

Месецът преполови, а нищо не се промени – продължаваме да минаваме през мръсните стълбища и площадки, входът долу е целият налепен с дъвки, а пред асансьора като част от интериора неизменно стоят една метла и лопата, пълна с боклук, който някой е бил така добър да събере, но с дни така и не изхвърля, а лопатата дори се пълни още, защото други я припознават като кошче. От време на време изпразвам лопатата, защото ми вади очите.

Преди 2 седмици на първи надпартерен етаж едни хора се женеха. Сложиха лилава панделка на хубавата блиндирана врата, а като се случи да мина, докато тя беше открехната, мернах красивата булка сред празнична украса и богата трапеза във весела подготовка по посрещане на гостите. В същото време на площадката пред тях и стълбите до входа беше все така мръсно – с дъвки по пода, прахта по парапетите от месеци и години нечистене и всичкото мизерия, през която гостите щяха да минат минимум два пъти, за да вземат булката. Навярно им е било непосилно да изметат и измият цифром и словом две площадки 3 х 3 м и едни стълби с общо 24 стъпала. И навярно е по-важно зад твоята врата всичко да е „като хората“, пък извън нея – както дойде. „Аз ще им мета…“

Над нас живее шумно многодетно семейство. Футболист, жена му, която в най-изнежените си моменти евентуално бих нарекла кранта, и трите им деца. Денем децата си играят толкова шумно и жестоко, че имаш чувството, че местят секция от единия до другия край на апартамента, като междувременно пищят, сякаш сериен изкормвач ги гони. И така през целия ден. След всеки по-силен шум си казвам: „Ей сега някое от тях даде фира!“

Семейството кара огромен джип. Да са живи и здрави, изобщо не ми дреме с какво се придвижват, но се оказа, че на общото събрание единствено въпросната кранта се противила зверски срещу непосилната такса от 10 лв на човек за входни, като преди това дълго се пазаряла да не плаща за най-голямото дете, щото било от първия брак и не живеело при нея постоянно, и за последното, щото е под 6-годишна възраст. В крайна сметка се съгласи да плаща за трима, но така и не се видяла една стотинка от видната дама.

Какво се случи вчера?

Бях навън с колелото и минах през цветния пазар на Димитър Петков. Обичам да си купувам цветя за вкъщи оттам – всеки ден има голямо разнообразие от пресни рози и лалета по 10 бр. или хризантеми по 5 клонки в непретенциозен целофан на едрови цени. Грабнах 2 пакета хризантеми и се прибрах. На входа се засякох с крантата и нейното семейство, които пристигнаха в чисто ново лъскаво ауди и го паркираха до джипа (това при оскъдните места за паркиране, сещате се). Кимнах й от любезност, оставих букетите на стълбите и затътрих колелото към мазето, за да го прибера. Докато се разправях с всичките ключалки и врати, следях с уши какво се случва на площадката пред асансьора горе.

– Пепиии, не пипай! Ела, ела! – лигавеше се крантата, докато 4-годишното й отроче проявяваше любопитство към цветята ми. – Това са цветенца на каката. Не ги пипай!

Чу се ПРАААС! и шумолене на целофан.

– Еее, не, деее!

После замлъкнаха.

Докато се изкатеря обратно, вратата на асансьора хлопна и те изчезнаха нагоре. Видях какво е направило малкото кретеноидче и ме заболя сърцето. Не за 8-те лева, дето съм дала за букетите, а за малоумното отношение към нещо красиво, което отгоре на всичко не е твое. Лайненцето беше стъпкало единия букет и беше ритнало другия, а неговата дебилна майка набързо събрала окапалите листенца с метлата и лопатата, все едно така няма да забележа пораженията, и изчезна с идиотчето си, без да каже едно „извинявай“.

Изби ме на рев! Идеше ми да се кача и да му извия вратленцето или краченцето, с което ритна цветята ми, а всъщност майка му е тази, която заслужава истински болезнен бой. Вдишах-издишах няколко пъти, събрах си букетите и се прибрах. Подредих си цветята във вази, като изхвърлих близо половината измачкани, и си пожелах час по-скоро да си намерим къща с двор. Наистина е наложително! Да, знам, и там можем да случим на съседи идиоти, но поне ако някой ми влезе в двора и ми стъпче цветята, ще насъскам кучетата, а следващия път ще му пусна ток по оградата!

Добавено: Тъкмо написах поста и го пуснах, и разбрах, че са избрали Пеевски за шеф на ДАНС. Изведнъж всичко ми мина. И ядът, и надеждите, всичко.

8 Responses

  1. Лайкнах публикацията заради начина, по който си я написала. Инак наистина смятам, че такива трябва да… Айде, че пак ще ме обвинят в радикални идеи. Но да, няма да се оправим, няма.

  2. Тъкмо написах поста и го пуснах, и разбрах, че са избрали Пеевски за шеф на ДАНС. Изведнъж всичко ми мина. И ядът, и надеждите, всичко.

  3. Николай Цветков

    Ани, Ани… Добре дошла в България!

  4. Успех с къщата с двор, аз и любимата сме взели същото решение. В нашият случай почти няма от кой да се оплача във входа, дори мога да кажа, че имам много свестни съседи .. или поне 90% от тях.
    Но удоволствието да си имаш градинка, да трябва да прекопаеш, да подрежеш сухите клони и подобни дейности поне на мен ми действат много по-релаксиращо от всяко ходене на море/курорт.
    А с хората от този тип…просто няма смисъл дори да мислиш за тях, за съжаление нито можеш да ги промениш, нито има нещо, което да компенсира идиоските им постъпки.

  5. […] Снимки има при Енея и Мишел, печални мисли — при Ан (прочетете историята и коментарите), Боряна и […]

  6. Ани, съжалявам за случилото се. :( Иска ми се да се видим и да ти подаря един букет или поне цветенце, за да си припомниш, че не всички хора са такива.

  7. „Тъкмо написах поста и го пуснах, и разбрах, че са избрали Пеевски за шеф на ДАНС. Изведнъж всичко ми мина. И ядът, и надеждите, всичко.“

    – Колко добре те разбирам!

    И аз вчера се ядосвах за едни глупости и простотии, и като се случи това с Пеевски… и изведнъж ми мина. Сега само се плаша нещо, какво ще стане… :(

  8. Ан, знаеш как е! 100% съм съгласен с теб. Съседите са важни и като си с къща, но „етажната собственост“ е българското проклятие.

Leave a Reply