Бизнес във Виет Нам или една тъжна история за възхода и падението на пекинезите

posted in: виетнамско | 3

Оня ден ми се обади един познат. Започнал нов бизнес с вино и попита какво ми е мнението за пазара във Виет Нам. Казах му, че там няма традиция в консумирането на вино и новата юпи класа, която обикновено е учила и живяла в чужбина и уж разбира повече от вина, предпочита френското и италианското, и дори на аржентинското гледа с презрение. А българското вино е най-евтиното в супермаркетите и в най-добрия случай го купуват за готвене. Колкото и да е хубаво и класно.

И не че не е възможно, но трябват доста инвестиции в агресивен маркетинг, за да се промени мисленето на населението. И това е доста рисковано начинание, защото азиатският пазар е пренаситен от каквото се сетиш и хиляди пъти по-динамичен от европейския. Всичко чуждо е въпрос на гъзария и мода, която бързо отминава, всеки нов продукт се посреща с „Ура!“. Номерът е да си пръв и да измислиш нещо ново веднага след първата вълна, а не да се лакомиш да внесеш стотици контейнери поради внезапния начален интерес, защото за 2 седмици ще се нароят 20 имитатора, пазарът ще се наводни, всеки ще си е купил от този продукт и след няма и 6 месеца всичко свършва. Трудно може да се търси стабилност на този пазар…

И след като приключих разговора, се сетих за една истинска история, която много добре описва това, което твърдя по-горе:

Преди около 15 години се оказало, че пекинезите били кът в страната, от която са произлезли, и в Китай всеки с малко повечко пари решил, че непременно трябва да има поне по 5-6, за да покаже колко е преуспял. Цената на едно такова куче скочила страховито до няколко хиляди долара, че май и до 10 хиляди стигнала.

Настанала суматоха из целия свят. Всеки азиатски емигрант, завръщайки се към родината си, непременно помъквал по няколко пекинезчета вместо ръчен багаж. Във Виет Нам богаташчетата, за да не останат назад, също се снабдили с такива кучета. Носели ги на ръце, слагали им пелерини и панделчици, процъфтял и бизнесът на фризьорски салони за кучета. Честа гледка била в скъп ресторант нагласени пекинезчета да седят на копринени възглавнички на отделни столове. Хранели ги с лъжичка, бърсали ги с платнени салфетки… Дори имало един случай на скандал между двама пияни мъже – единият обидил с нещо пекинеза на другия, първият го намушкал с ножа за риба и оня умрял, та влезнали и двамата, и кучето, в новините.

В същия период майка ми се прибираше във Виет Нам с една опърпана болонка Джони, която никак не се разбираше с европейската ни овчарка Лу-Лу, и майка ми реши да подари болонката на братовчедка ми, която винаги си е мечтаела за болонка. На прекачването на летището в Москва една виетнамска дама, нежно прегърнала клетка с 3 пекинеза, любезно обяснила на майка ми, че нещо е объркала породите, защото никакви пари няма да вземе за тази болонка. На майка ми й е било много трудно да обясни, че си обича болонката и я носи за подарък на племенницата си.

Минали няколко месеца, които били достатъчни, за да се пренасити пазарът в Китай и в съседските страни. Накъдето се обърнеш – все пекинези. Цената им рязко паднала, от любими, скъпи членове на семейството, горките кучета били прогонени да скитат мръсни и гладни по улиците. Това е и единственият период, в който из улиците на Виет Нам се разхождали безпризорни кучета. :) После съвсем изчезнали.

(да, Викторе, точно каквото си мислиш е; спести ми остроумните си забележки!) :)

Та така за виетнамския пазар. Всеки, който е тръгнал да продава там, да се запознае първо с културните особености и да внимава много. Защото възходът и падението там е въпрос само на няколко месеца. :)

3 Responses

  1. Джони… беше и моята най-любима болонка…

  2. […] Бизнес във Виет Нам или една тъжна история за възхода и… / Публикувано на 15.02.2012 […]

Leave a Reply