За Beatles, Paul Mccartney и осъществяването на мечтите

posted in: лично, мелодично | 3

Бяха романтични времена.

Бях на 13 или 14, на първия си купон с преспиване, на който се влюбих в Бийтълс и се запознах с Нели. Двете неща някак вървят ръка за ръка. И сега, когато ми споменеш Бийтълс, първо се сещам за Нели. Защото на купона имаше цигулка и китари и се пяха Бийтълс парчета, които до онзи момент не бях чувала, но запомних завинаги. Сега, ако ми запееш нещо ново, въобще няма да го запомня, но тогава бях малка и впечатлителна. Помня, сякаш е ей тука пред очите ми, онзи момък, който шъткаше на Girl; как всички станаха и заподскачаха на Twist And Shout и пяха в хор Strawberry Fields Forever, и Michelle, Lucy In The Sky Of Diamonds… Имаше и други песни на други изпълнители, но сякаш Бийтълс преобладаваха.

На следващия ден звъннах на Нели и се представих за Йоко, а тя се засмя и отговори, че на линия е Джон. По-късно открадна от библиотеката биографията на Джон Ленън (бяха бедни романтични времена) и ми я подари, нашарила първите страници с пожелания, цветя и животинки. Беше красиво, мечтателно, по детински чисто приятелство. Нели беше най-шантавото дете, което познавах. Дарена от природата с очарователна откровеност, артистичност и колкото се сетиш таланти – рисуваше, пишеше стихове, прози, сценарии за театрални постановки, а беше само една година по-голяма от мен.

После, знаете как е – животът ни завъртя, пораснахме, поотдалечихме се. Наскоро отново се открихме, пишем си, питаме се как сме. Но тепърва трябва да се опознаем като настоящите ние, а не да седим там, в онези безгрижни времена преди 15 години. Защото никоя връзка не е истинска, базирана само на спомени…

В неделя бях на концерта на Пол Маккартни в Милано. Димка възкликна: „Ей, Анчо, ти нали осъзнаваш, че сме на концерта на 25% от Бийтълс?“. След малко се сети: „А всъщност още по-хубаво – ние сме на концерта на 50% от живите Бийтълс!“ и се ухили по нейния си димчовски начин, показвайки всичките си зъбки.

Беше прекрасен концерт! Наистина! Няма какво друго да кажа, защото всякакви епитети, възхвали и изброяване на сетлисти ще са излишни. Снимки не правя на концерти, отдавна. Единствено не съм спряла да звъня на някои хора да споделя съвършени моменти като онзи, в който Пол излезе с една кухарка, сам-самичък на сцената, и прошепна Blackbird. Нищо че от другата страна едвам познали песента заради скапания ми апарат. „Добре, че съм тук до теб, – рече по едно време Димка, – че инак колко още щеше да се набуташ!…“ :D

Изненадата на вечерта – A Day In The Life, една от най-любимите ми песни, оставих само за себе си.

Още една мечта бе сбъдата. Па макар и на 25%.

Когато по-рано тази година бях на Роджър Уотърс в същата зала, на почти същото място, осъществих друга своя мечта, за една друга музикална любов. Тогава се замислих, че това мое въздишане по невъзможното – да съм се родила едно поколение по-рано и да съм присъствала на концерт на Флойд по време на Dark Side Of The Moon, а по възможност да съм седнала на някоя от скамейките на Live At Pompeii… е тотално безсмислено. Тогава още не са били създадени гениалните ноти на Wish You Were Here, не са били родени умопомрачителните текстове на Animals, нито полуавтобиографичните откровения на Роджър Уотърс в The Wall. Аз имам привилегията да съм се родила след като всичко това е било създадено.

Сега, ако мога да избирам, пак бих избрала да присъствам на концерта на днешния Роджър Уотърс вместо на тогавашните Флойд.

Защото никоя връзка не е истинска, базирана само на спомени…

3 Responses

  1. Много е хубаво. И е вярно това за връзката и спомените. :)

  2. […] За Beatles, Paul Mccartney и осъщест&#10… чрез In An's Room от An на 11-11-30 […]

  3. а аз всъщност предпочитам целия Pink Floyd пред Roger Waters. За съжаление това вече няма как да се случи :(
    Иначе уважавам Роджър за неговите текстове, но все пак реших да отдам предпочитание на музиката.
    Но е чудесно, че успяваш да сбъднеш една по една мечтите си. Продължавай все така :)

Leave a Reply