Милано, U2 и малко Комо

Ето най-сетне. Смогнах да довърша разказа за обиколката на Северна Италия и все пак причината да измина всичките тези километри – концерта на U2.

Милано…

Нищо не очаквах и с нищо не ме изненада. ОК град, но не е моят.

Ултрахипермегааристократичното богаташко езеро Комо също не е моето място. Красиво – да. Бих гостувала на приятел там – да. Но не и да живея там.

Добавено на 9 май 2014 г.: След като два пъти обиколих с кола езерото и открих едни такива китни местенца като Varenna, искам да си върна думите назад. Прекрасно място, а още по-хубавото езеро е Lago di Garda, където препоръчвам да се посети Salò!

А за концерта на U2… С една дума – грандиозен! Впечатляващ с манията си за величие. Да свети, да мига, да лъщи. Огромен стадион, огромен тиранозавър за сцена. 100 000 крещящи гърла. Моята сбъдната мечта. И все пак…

Боно беше някак дистанциран и преял. В „Дългата разходка“ Стивън Кинг добре описва как тълпата се слива в едно лице. Лицето на тълпата. И като че ли 100-те хиляди лица се бяха слели в еднородна, сива и блудкава смес…

А може би очаквах твърде много. Очаквах да изпеят поне една песен за феновете. Не 7 от 11-те песни от новия албум, и останалото – радиохитове. Нямаше Stay (Far Away So Close), която са изпълнили в Загреб и ужасно завидях на всички познати, които бяха там; нямаше Running to Stand Still, която изключително рядко изпълняват на концерти, но не ми пречеше да си я искам през цялото време; нямаше дори New Year’s Day, на която толкова се надявах. Дори и те са донякъде радиохитове, по дяволите! Е, не че на Where the Streets Have No Name не захвърлих всякакви фотоапарати и телефони и не изревах мощно. Но не ми стигна.

U2 сякаш само наминаха да кажат: „Хъх, мерси, че дойдохте, чудесно, че платихте прескъпо, за да сте тук. Сега да ви изпеем няколко парчета и да си ходим…“

Това беше моето усещане от концерта. Грандиозен – да. Много киловати се похабиха на тоя концерт. Сякаш за да си кажем всички – струваше си парите. Вероятно си струваше, като крайна счетоводна равносметка. Но не и за мен като емоция.

Но мен не ме слушайте! Ако трябва да назова най-личния и емоционален концерт, на който съм присъствала… Беше в зала 1 на НДК пред обидно малка публика, с обидно тъпа организация, която изтипоса най-отегчената „ВИП“ аудитория най-отпред на необявената по-рано оркестрина, докато отзад истинските фенове крещяха като побеснели. Ужасен звук, фалшиво свирещи музиканти, фалшиво пеещ Фиш. И въпреки всичко аз си изревах реването с всяка думичка, която излизаше от вонящата Му на водка Флърт уста… Така че аз не съм критерий. :)

2 Responses

  1. Наскоро нали за този концерти со говорихме, та пак да повторя – най-хубавите концерти, на които съм била, са били на изпълнители или групи, от които нищо не съм очаквала. :-)

  2. хе, накара ме да се замисля… не за ю ту, аз никога не съм ги харесвал, и депеш и мадонята… въпрос на вкус, както казало кучето преди да си :§ :mrgreen:

    това, което ме замисли, са концертите на интровертите. хората, които са си самодостатъчни. бях на няколко такива и не ми хареса. поне не много. жан-мишел жар е така, джудас са така, майк олдфийлд…

    .. и никога няма да забравя дъртите пичове от great white, които забиха на мизерната сценичка в ошмуленото театърче на Студентския дом по времето, когато бях портиер там… лелее – ама нема такъв купон бе, хора! не бяха истински просто!! а свиреха с китарките си само на строшената уредба на васо трътката от подуяне, чийто бенд, с бат влади хармониката в състава им тогава, които бяха нещо като ъъ.. подгряваща група ли, сешън партньори ли…. хора, тогава там работеха пет лампи на кръст и едно жълтеникаво прожекторче, със запалки си светехме да си видим носовете, обаче беше невероятно :)

Leave a Reply