Миризма на липи

Днес имах час и половина за убиване. Чаках да ми измият колата. Може би подсъзнателно нарочно избрах тази автомивка.

Не се бях разхождала из центъра от години. Ей така, без цел и посока. Без да бързам за поредната среща.

Пиротска е станала още по-ужасна от преди. А нашата улица… Не разпознах нито един магазин. Всичко се е променило.

И хората ги нямаше. Онези, на които правех кафе всяка сутрин и знаех за всеки един поотделно как го пие. Вероятно дори тези, които живеят в квартала, вече не ходят в нашето кафе. Защото и то не е същото – няма ги дървените маси и пейки, няма ни нас, и музиката… Toto, BB King, Louis Armstrong… Сега прилича повече на закусвалня с тези пластмасови столове.

И твоят прозорец не е същият. Алуминиева дограма ли си сложил?

И миризмата на липи… Вероятно защото е зима и дърветата са голи, тъжни. Може би напролет…

Напоследък ми е сантиментално и носталгично.

И аз не съм същата, нали? Помниш ли ме? 10 години минаха…

– Да, – отговори ми на последната ни среща, – беше толкова сладка с тази дълга коса и смешни тийнейджърски оранжеви джинси. Сещаш ли се?
– Аха… – измънках разсеяно, а всъщност не си ги спомням.

Мълчание.
– Когато те видях за пръв път, си рекох: „Ето това момиче никога няма да го имам!“
Засмяхме се.
– Е, имаше ме. Имахме се. После се изгубихме. Но сега се имаме много по-силно, не мислиш ли?

Усмихнахме се. Мълчание.
– Добре де, не съм ли си същата? Косата ми пак е дълга.
– Разхубавила си се.

Изчервих се.
– Но очите ти са други.

Мълчание.
– Мислех, че само очите не се променят с времето.
– Не, именно те се променят първи.

Мълчание.
– Иска ми се да се виждаме по-често от веднъж на 6 месеца. Припомняш ми каква бях.
– Беше прекрасна!

И двамата искаме това, но всеки си има своя път и върви по него.

Често разговарям с теб мислено. Дори не съм сигурна, че сме провели горния разговор, но знам, че би ми отговорил със същите думи.

толкова си ми близък,
че не знам
дали изричаме думи
или си чуваме мислите

„Нежно продължение“, Бояна Петкова

Много те обичам. Теб и шепичката хора, които винаги ще останете. Времето няма да ви заличи, колкото и да се промените. Колкото и да се променя аз самата.

Както и нашата улица – там си е, въпреки новите магазини и лица. Само да дойде пролетта и отново ще се изпълни с миризма на липи…

Leave a Reply