Нощно

posted in: поетично | 0

В отговор на нещо, което твърде ми хареса. Не за сравнение, не за допълване. Просто ме подсети.

Изтисква вятърът студен
последния живот от клоните
Звездите греят – бледни, уморени
Мъртвешката Луна занича през балконите.

Замръзнали души претопляме
със спомени изтъркани и бледи,
с мечти среднощни. И самотни
във тъмнината празно гледаме.

Животът вече е рефлекс,
събуждане, и сън след кратко вегетиране
И всичко е в един контекст –
по малко всеки ден умираме.

Георги Симов

Leave a Reply